Въздухът, прашинките и Синклеровата нишка сияеха, а свръхпроводящата тъкан чернееше. По-добре не можеше и да бъде. Луис примига от светлината и сведе поглед към морето.
— Вожде на великаните, дръпни се навътре, за да не пострадаш.
Водата кипеше там, където двете нишки потъваха в нея. Колоната от пара се носеше с вятъра към дразнещия очите бял бряг. Луис полека отмести совалката надясно. Вече доста голяма част от морето под тях вреше буйно.
Създателите на Пръстенов свят бяха направили само два дълбоки океана — Големите, разположени един срещу друг. Във всички останали морета дълбочината не превишаваше десетина метра. Изглежда и загадъчните същества също като хората бяха използвали най-много повърхностните слоеве. Сега предпочитанията им вършеха чудесна работа и на Луис. Много по-лесно му беше да предизвика кипенето на цялото море.
Гъстият облак напираше към брега.
На боговете не им прилича да злорадстват. Жалко…
— Ще гледаме, докато се увериш, че целта е постигната — рече той съвсем сериозно на великана.
— Ъррр… — само изръмжа Кхмий.
— Вече се досещам — побърза да измънка вождът, — но…
— Кажи какво те смущава.
— Огнените растения изгарят и насъбралите се над тях облаци.
Луис преглътна буцата в гърлото си.
— Ще наблюдаваме. Кхмий, предложи репи на нашия гост. Вероятно ще се чувствате по-свободно, ако се храните в различни стаи.
Намираха се на петдесет мили вдясно от закотвените с камъка нишки и вляво от висок гол остров. Скалите пречеха на слънчогледите да насочват лъчите си към совалката, но повечето от растенията и без това си имаха по-интересно занимание. Част от тях се бореха с реещия се черен правоъгълник, останалите — с облака от пара.
Водата вече кипеше на две-три квадратни мили около потопения камък с нишките. Парата неспирно поглъщаше още и още от водната площ, вятърът я издухваше към брега и тя се подпалваше. Нахлуваше на около пет мили навътре в сушата като огнен смерч, преди да изчезне.
Луис насочи телескопа натам. Предполагаше, че в покритата от пламтящия облак част от сушата растенията вече измират. Другите наоколо хабяха светлината си, за да се борят с парата, вместо да я използват за трупане на въглеводороди. И въпреки това успехът си оставаше нищожен. Заетите от слънчогледите земи биха покрили половин планета!
Зърна още нещо, което го накара веднага да завърти телескопа нагоре.
Сребристата нишка падаше, отнесена от вятъра в посока на въртенето. Растенията все пак бяха прогорили Синклеровата мономолекулярна верига… Луис тихо произнесе едносрична дума, заклеймяваща собствената му импотентност. Добре поне, че свръхпроводникът оставаше черен.
Щеше да издържи. Непременно!
Не можеше да се сгорещи над температурата на парата, защото непрекъснато отдаваше енергия. Колкото и слънчогледи да го препичаха с отразена светлина, все едно. Само водата щеше да се изпарява още по-бързо. Няма значение — морето беше голямо. Отгоре на всичко парата не изчезва. Щом я нагрееш, тя просто се издига…
— Боговете знаят как да си угаждат — отбеляза доволно вождът на великаните.
Гризеше двайстата или дори вече трийстата поред ряпа. Стоеше до Кхмий и гледаше какво става навън. Двамата с кзинта засега предпочитаха да не задават въпроси.
Морето продължаваше да се изпарява все тъй бурно. Слънчогледите с неизменен инат се стараеха да свалят от небесата онова, което можеше да се превърне в тор или пък да се окаже птица, хранеща се с тях самите. Не умееха да преценяват височината или разстоянието. Еволюцията не бе им позволила да развият такива способности, защото колебанията и умуването биха ги довели до гладна смърт. От време на време всеки цвят насочваше лъчите към фотосинтезиращото топче в средата си, докато околните упорстваха в нападението. Кхмий се обади тихо:
— Луис, погледни към острова…
Едър черен силует се бе надигнал до половината в плитчината край брега. Не беше нито човек, нито голяма видра, а някаква чудата кръстоска между двата вида. Съществото чакаше търпеливо, без да откъсва големите си кафяви очи от совалката.
Луис с усилие си наложи гласът му да не се промени.
— Морето населено ли е?
— Досега не знаехме — вдигна рамене вождът.
Совалката полека се плъзна към брега. Хуманоидът ги дочака, без да проявява страх. Беше покрит с къса и гъста козина, лъскава от мазнина. Тялото му имаше плавни очертания — дебела шия, отпуснати надолу рамене, широк плосък нос върху лице без изпъкваща брадичка. Луис включи външните микрофони.
— Владееш ли речта на тревопасните великани?
— Разбирам я. Говори по-бавно. Какво сте дошли да вършите тук?