— Я да излезем!
Скритът, от който се състоеше вътрешността на планината, би трябвало да пречи на предавателите, монтирани от Най-задния, но навън наистина щяха да се чувстват по-удобно. Луис не се впусна в препирня.
Денят беше слънчев, дори прекалено — тъкмо тази част от Пръстенов свят скоро щеше да доближи максимално светилото. Духаше неприятен горещ вятър.
Кхмий попита:
— Луис, ти нали се канеше да споделиш с Най-задния догадката си относно създателите на пръстена?
— Че защо не?
— И вероятно двамата с теб сме стигнали до еднакви изводи?
— В това вече се съмнявам! Какво би могъл да знае един кзинт за паките-пазители?
— Само онова, което е записано в архивите на института „Смитсониън“, но съм длъжен да призная, че сведенията са оскъдни. Запознах се старателно с показанията на онзи миньор от астероидния пояс — Джак Бренън, както и с холограмите на мумифицирани останки на извънземния Пхсстхпок и на товарния модул от неговия кораб.
— Кхмий, как получи достъп до тези архиви?
— Има ли значение? Бях дипломат по онова време. Съществуването на паките е тайна на Патриаршията от много поколения, но всеки кзинт, който встъпва в отношения с хората, задължително изучава материалите. Учим се, за да познаваме враговете си. Може да се окаже дори, че знам повече от теб за произхода на собствената ти раса. И смятам, че Пръстенов свят е създаден от паките!
Шест столетия преди да се роди Луис Ву в Слънчевата система пристигнал един пак-пазител със спасителна мисия. Чрез устата на космическия миньор Джак Бренън, преразказал чутото от Пхсстхпок, историците научиха какво се криело зад цялата тази щуротия.
Паките се развили на планета, намираща се в галактическото ядро. Животът им се разделял на три различни фази: дете, размножител, пазител. Зрелите особи, тоест размножителите, имали ум в главите си само колкото да размахват тояга или да метнат камък.
Но ако доживеели средна възраст, размножителите започвали да изпитват непреодолим глад за растение, наричано „дървото на живота“. И симбиотичният вирус в тъканта на растението поставял начало на метаморфозата. Размножителят губел половите си жлези и зъбите си. Черепът му се уголемявал заедно с мозъка. Устните и венците се сливали в твърда тъпа човка. Кожата се набръчквала, удебелявала и втвърдявала. Ставите нараствали, за да дадат по-голяма опора на силните мускули. А в слабините се оформяло второ двукамерно сърце.
Пхсстхпок дошъл по следите на пакски колонизаторски кораб, достигнал Земята преди повече от два милиона години.
Паките воювали неуморно. Стотици колонии по планети близо до галактическото ядро непрекъснато били заливани от нови вълни нашественици. Вероятно това подтикнало екипажа на кораба да се отдалечи толкова.
Колонията, за която ставало дума, била многолюдна и добре оборудвана, а и се състояла от същества, превъзхождащи по жестокост и ум хората. Накрая обаче се провалила напълно. Дървото на живота оцеляло в земните условия, но не и вирусът. Пазителите измрели, а размножителите трябвало да се справят с положението както могат. Последният вик за помощ на пазителите прекосил тридесет хиляди светлинни години и достигнал родния свят на паките.
Пхсстхпок открил записа в много древна библиотека. Той също решил да прекоси тридесетте хиляди светлинни години, при това самотен в кораба си, движещ се с подсветлинна скорост. Търсел Слънчевата система. Всичко необходимо за построяването и оборудването на кораба бил извоювал и съхранил с война. Товарният модул натъпкал със семена и поници от дървото на живота, също и с огромни количества талиев окис. По изпратените от загиналата колония данни установил, че именно тази съставка е твърде оскъдна в земната почва.
Не се знае дали изобщо му е минавало през ума, че размножителите може да са мутирали.
Сред паките мутантът просто нямал и нищожен шанс. Ако пазителите не харесвали дори само миризмата на потомците си, унищожавали ги незабавно. А на Земята… Възможно е Пхсстхпок да е разчитал на по-нисък процент мутации заради отдалечеността на Слънчевата система от бушуващата в галактическото ядро радиация. Или просто решил да рискува.
Размножителите обаче били мутирали отдавна. Вече по нищо не приличали на първообраза си, освен по някои промени в началото на старостта — набръчканата кожа, опадащите зъби, подуването на ставите. Също и по безпокойството и неудовлетвореността заради липсващото им дърво на живота. А по-късно обикновено ги погубвали инфаркти, понеже нямали толкова необходимото им второ сърце.