Пазителят обаче не успял да научи това. Умрял почти безболезнено, тормозен само от смътно подозрение, че онези, които се канел да спаси, са се превърнали в чудовища и изобщо нямат нужда от помощта му.
Ето каква приказчица споделил миньорът от астероидите Джак Бренън с представители на Обединените нации, преди да изчезне. Но по онова време Пхсстхпок вече бил мъртъв и показанията на Бренън будели съмнения. Още повече, че миньорът си бил похапнал от дървото на живота. В очите на хората той самият станал чудовище, особено заради грамадния си разкривен череп. Освен това изглеждало, че не е с всичкия си.
По каменистата местност сякаш бяха разсипани спагети със спаначен цвят. Дебелите, податливи при пипане стъбла се впиваха в пролуките между скалите, където можеше да се открие и малко пръст. Облаци от мушици бръмчаха около краката на натрапниците.
— Паки-пазители… — промълви Луис. — И аз това си помислих, но още ми е трудно да го повярвам.
— Скафандрите и бронята на тревопасните великани съответстват точно на телата им — човекоподобни, само че с уголемени стави и издаден напред череп. Значи всички раси по Пръстенов свят са произлезли от общ прародител, от когото води началото си и човечеството — пакът-размножител.
— Несъмнено. Това обяснява също защо е умряла Харлоприлалар.
— Нима си разгадал и тази тайна?
— Нашето лекарство за подмладяване е предназначено за конкретна обмяна на веществата — тази на Хомо сапиенс. Харлоприлалар не е имала никаква полза от него. Тя разполагаше обаче със собствено вещество, което въздейства на не една раса по Пръстеновия свят. Чудя се дали расата на Прил не го е извличала тъкмо от дървото на живота!
— Как тъй?
— Ами нали пазителите живеят хилядолетия. По-малките дози, недостатъчни да предизвикат метаморфозата, вероятно удължават съществуванието и на някои от местните хуманоиди. Най-задния твърдеше, че лекарството на Прил било откраднато, след като я затворили…
Кхмий закима енергично.
— Спомних си нещо! Една от вашите миньорски сонди в астероидния пояс се е скачила с изоставения пакски кораб. Най-възрастният мъж в екипажа побеснял, след като надушил дървото на живота. Изял далеч повече от необходимото… и умрял. Другите изобщо не могли да го удържат.
— Ъхъ. Не е неправдоподобно да си представим как същата участ е сполетяла и някой лаборант в Обединените нации. Прил се появява с контейнер от тукашното лекарство за дълголетие. Онези искат да вземат проба от него. И тогава някакъв хлапак, едва дорасъл за първата си доза подмладяване — да речем, на четирийсет — отваря контейнера. Помирисва, пощурява и го изпива на един дъх.
Опашката на Кхмий разсече въздуха.
— Ще бъде прекалено да кажа, че изпитвах симпатия към Харлоприлалар. И все пак тя беше наш съюзник.
— Аз пък я харесвах.
Горещият въздух разнасяше и вихреше прахоляк около тях. Луис чувстваше как времето го пришпорва. Едва ли биха имали скоро друга възможност да си поприказват, без кукловодът да ги подслушва. Сондата-ретранслатор не след дълго щеше да се премести високо по дъгата на пръстена и вече използваната хитрост нямаше да им послужи втори път.
— Кхмий, би ли се опитал да мислиш като паките поне за малко?
— Ще се постарая.
— Те са разположили островните карти по Големите океани. Но вместо да създават копия на Кзин, Даун, Марс и Джинкс, защо просто не са изтребили кзинтите, грогите, марсианците и бандерсначите?
— Ъррр… А защо не, наистина? Ако може да се вярва на Бренън, пазителите са били способни да унищожават цели раси, без да трепнат. — Кхмий крачеше напред-назад, увлечен от главоблъсканицата. — Дали не са очаквали да бъдат преследвани? Може би създателите на Пръстенов свят са загубили някоя война и са се опасявали, че победителите ще ги подгонят? А за всеки пазител десетина изгорени планети в околното пространство биха били ясен знак, че наблизо се е навъртал друг като тях.
— Хм… логично. А сега ми разкрий великата тайна — защо са си направили труда да построят Пръстеновия свят? Как, мътните ги отнесли, са се надявали да го отбраняват срещу всевъзможни военолюбци?
— Аз поне не бих и помислил да отбранявам толкова уязвима конструкция! Може би все пак ще научим подбудите им. Обаче още отсега недоумявам защо са се заврели в толкова затънтена област на галактиката. Проста случайност ли е?
— А, не! Твърде далеч са от галактическото ядро.
— Е, какво измисли?
— Ами… май и ти вече налучкваш причината. Ако тази група пазители е искала да избяга бързо, и то без да спира, защото е загубила поредната война, явно вече е познавала безопасен маршрут към един от спиралните ръкави на галактиката. Експедицията, заселила Земята, е стигнала невредима до целта си и е изпратила данните. Затова победените са си плюли на петите в същата посока, като са предпочели да не доближават прекалено Слънчевата система. Сигурно са смятали, че там има други пазители.