Кхмий поумува още малко и каза:
— Каквото и да ги е довело тук, да не забравяме, че паките са били войнствени и умни ксенофоби. Някои последици от особеностите им ни засягат пряко. Оръжието, изпарило половината от „Лъжеца“, което вие с Тила упорито наричахте „антиметеоритна защита“, несъмнено е било програмирано да стреля по кораби на нашественици. И ако му дадем възможност, ще обстрелва „Гореща игла на дознанието“ или совалката. Сега вече ти е ясно и защо Най-задния не бива да научи кой е създал Пръстенов свят, нали?
Луис завъртя глава.
— О, пазителите отдавна ги няма тук. Ще се позова отново на Бренън — единствената им подбуда била да опазят потомците си. Следователно не биха допуснали да се развъдят толкова мутации. И е направо немислимо да позволят на Пръстенов свят да излезе от устойчивата си орбита.
— Луис, почакай…
— Всъщност няма ги вече стотици хиляди години. Виж само какво разнообразие от хуманоиди заварихме!
— Е, според мен годините са милиони. Предполагам, че пазителите са потеглили насам скоро след съобщението от колонизаторския кораб, а са измрели след довършването на конструкцията. Иначе откъде се е взело времето, необходимо за появата на толкова отличаващи се помежду си раси?
— Кхмий, нека все пак допуснем, че Пръстенов свят е довършен само преди половин милион години. Да речем, размножителите са го запълвали четвърт милион, а пазителите не са воювали помежду си, защото територията е практически безгранична. После те измрели…
— От какво?
— Засега не ни достига информация да градим хипотези.
— Съгласен съм. А след това?
— Тъй, значи пазителите изчезнали преди четвърт милион години. На размножителите пък им била достатъчна само една десета от времето за еволюция в сравнение с необходимото на хората от Земята. Имало е доста празни ниши в екологията, защото пазителите не са развъдили тук нищо, което да застраши размножителите, а основното население е наброявало трилиони. Е, схвана ли? На Земята всичко е започнало от някакъв си половин милион размножители, когато пазителите измрели. Да не споменавам пък, че Пръстенов свят е с три милиона пъти по-голяма територия… Мутантите са се плодили на воля.
— Засега не приемам напълно твоята хипотеза — невъзмутимо изрече Кхмий. — Смътно долавям пропуски в предположенията ти. Добре, почти сигурно е, че пазителите са изчезнали отдавна. Повтарям — почти! А какво ще стане, ако Най-задния научи, че това е техен дом, сиреч тяхна собственост?
— Олеле! Тутакси ще избяга — с нас или без нас.
— Значи и занапред ще се придържаме към досегашната версия, че не знаем нищо за създаването на Пръстеновия свят. Споразумяхме ли се?
— И още как!
— Ами търсенето на Ремонтния център? Не забравяй — помиришеш ли дървото на живота, може би си срещнал смъртта. Твърде стар си, за да се превърнеш в пазител.
— Пък и не ми се иска. Нали имаме спектроскоп в совалката?
— Да.
— Дървото на живота не расте както трябва без една чудата добавка в почвата — талиев окис. Кой знае, може би в галактическото ядро талият е доста разпространен елемент. Където пазителите са се застоявали за по-дълго, ще го намерим и него. Така можем да стигнем до Ремонтния център. Ако изобщо ни провърви, ще влезем вътре много внимателно. И, разбира се, със скафандри!
Четиринадесета глава
УХАНИЕТО НА СМЪРТТА
Когато отново полетяха над пътя, гласът на Най-задния внезапно избухна в пилотската кабина:
— …СОВАЛКАТА! КХМИЙ, ЛУИС, КАКВО СЕ ОПИТВАТЕ ДА СКРИЕТЕ ОТ МЕН? НАЙ-ЗАДНИЯ ВИКА СОВАЛ…
— Спри! Тандж, намали веднага силата на звука, че ще ни издухаш тъпанчетата от ушите!
— Сега чувате ли ме достатъчно добре?
— Направо чудесно — увери го Луис. Ушите на кзинта се бяха прибрали сред кичурите козина. Жалко, че не можеше да стори същото… — Планината трябва да е попречила на сигнала, Най-заден.
— Какво обсъждахте, докато бяхте навън?
— Ами, бяхме решили да се разбунтуваме. Накрая се отказахме.
Леко проточила се пауза.
— Много мъдро решение — одобри кукловодът. — Сега искам да ми кажете какъв смисъл откривате в тази холограма.
На един от екраните се появи подобие на скоба, щръкнала от страничната стена. Образът беше леко размазан и твърде чудновато осветен — и от слънцето, и от Пръстеновия свят. Скобата изглеждаше слята в основата си със стената, сякаш сивият скрит бе изтеглен навън като глина, и крепеше две тела. (Гевречета? Легени? Нищо не личеше ясно.) Не се виждаше друго освен горния ръб на стената. Нямаше по какво да се ориентират за размерите.