Луис дори не изпита желание да се усмихне. Каква ли измислица да стъкми сега?
Кзинтът го изпревари.
— Естествено биха взели всичко, което успеят да докопат. Затова космодрумите край стената са опразнени. Ще търсим навътре по пръстена. Трябва на всяка цена да открием Ремонтния център. Ако заварим там хора от расата на Харлоприлалар, те ще се опитват да спасят света си, а не да избягат.
— Не е сигурно!
Луис реши да си опита късмета.
— Ще ни бъде от полза да сме наясно кога точно бацилът е започнал да съсипва техните свръхироводникови системи.
Не се и надяваше Най-задния да се впечатли особено. Позна. Кукловодът каза невъзмутимо:
— Вероятно ще научите това преди мен.
— Аз пък си мисля, че ти вече знаеш.
— Обадете ми се, ако откриете нещо ново — все тъй сдържано нареди Най-задния и екранът потъмня.
Кзинтът стрелна с многозначителен поглед спътника си, но не изрече нито дума. Луис отново се зае с пилотирането.
Тъмната сянка на нощта вече се прокрадваше откъм посоката на въртенето, когато Кхмий видя града. Летяха над запълнено с пясък речно корито вляво от сухото море. Градът се намираше до някогашно разклонение на реката.
Расата на Прил бе предпочитала високите сгради, макар причината за това да си оставаше загадка. Градът явно не бе заемал голяма площ. Падналите реещи се здания бяха размазали онези под тях. Една тънка кула все още стърчеше забита в земята, макар и под наклон. Над дерето встрани се простираше толкова грубовато-масивен мост, че очевидно бе творение на Народа на машините. Расата на Харлоприлалар просто би използвала по-здрави материали.
— Тук всичко е разграбено — изсумтя Кхмий.
— Друго не можем да очакваме, щом някой е прокарал път, та дори е построил и мост, за да прибере каквото намери. Има ли някаква пречка да кацнем?
— Пак ли те мъчи маймунското любопитство?
— Може би. Хубаво, нека просто обиколим проклетото място.
Совалката се стрелна надолу по такава немислима крива, че за миг изпитаха всички прелести на безтегловността. Новата козина на кзинта го красеше в лъскаво оранжево, за да му напомня за възвърнатата младост, но изобщо не му помагаше да се справи със сприхавостта си. Четири войни между кзинтите и хората, още няколко злощастни „инцидента“… Луис предпочете да не се заяжда.
Щом преминаха в по-нормална траектория, веднага забеляза ъгловато возило, спряло до килнатата кула. Изглеждаше достатъчно просторно да побере десетина пътника. Мястото отзад май стигаше и за двигател на совалка. Е, не биваше да забравя, че тази цивилизация е примитивна. Засега не се и опитваше да налучка какъв мотор задвижва колата. Само посочи:
— Нали щяхме да налетим на първото возило, което…
— Правилно!
Кхмий приземи наблизо летателния апарат.
Падналата кула се бе забола в кубична постройка, пронизвайки покрива, трите етажа, а най-вероятно и подземието. Именно яките остатъци от наземната сграда я задържаха изправена. От два прозореца на кулата излитаха бели облачета дим или пара. А пред широкия вход на полуразрушената сграда притичваха някакви бледи силуети. Не приличаше на състезание по бягане, защото две тела вече лежаха в неудобни пози…
На Луис му бяха нужни още няколко секунди, за да проумее какво става. Бледите човекоподобни напираха към входа през осеяната с отломки улица, Някой ги обстрелваше от кулата.
Кхмий стана и се протегна.
— Луис, имаш късмет. Да допуснем засега, че онези с оръжията са от Народа на машините. При това положение най-практично е да им се притечем на помощ.
— Запознат ли си с оръжията, изстрелващи куршуми?
— Ако от цевта ги изхвърля взрив, предизвикан от химическа смес, невъзможно е да пробият броните ни. Ще влезем в кулата с левитаторите си. Ще носим и зашеметители. Не бива да изтребваме бъдещите си съюзници, нали?
Докато кацнат и се приготвят за излизане, нощта се бе спуснала. Но отразената от дъгата на Пръстенов свят светлина и подобният на звезден куп въздушен град им помагаха да се ориентират.
Луис Ву обаче не се чувстваше особено приятно. Противоударната броня сковаваше движенията, а шлемът почти закриваше лицето. Омекотените ремъци на левитатора му пречеха да диша, дразнеше се и че краката му се кандилкат във въздуха. Уви, нищо не можеше да се мери с дори едничък час с включена в главата жица… Поне му се струваше, че в момента животът му не е заплашен.
Висеше в небето и оглеждаше през усилващите светлината бинокулярни очила.
Нападателите не вдъхваха страх с вида си. Бяха голи и невъоръжени. Сребристата им коса и бледата кожа сякаш грееха мъждиво в полумрака. Изглеждаха стройни и хубави. Дори и мъжете се отличаваха с някаква мека красота, може би защото нямаха бради по лицата си.