Стараеха се да не излизат от по-плътните сенки и да се прикриват зад отломките. После по един-по двама се стрелкаха на зигзаг към входа. Луис преброи двадесет нападатели, единадесет от тях — жени. Проснатите на улицата вече бяха петима. Не знаеше дали изобщо някой е успял да проникне в наземната сграда.
Отбраняващите се в кулата не стреляха. Може би пестяха боеприпасите си. Криеха се около шестия й етаж. По самата кула вече нямаше нито един здрав прозорец.
Луис се премести по-близо до едрия плътен силует на Кхмий.
— Проникваме от обратната страна, с ниска интензивност и широк лъч на лазерните фенерчета. Влизам пръв, защото съм човек. Съгласен ли си?
— Да.
Левитаторите им се отблъскваха от основата на Пръстенов свят също като совалката. Имаха и малки реактивни двигатели отзад. Луис заобиколи кулата и влетя в кухината на разбит прозорец. Надяваше се да не е сбъркал етажа.
Голямото помещение се оказа празно. А от миризмата го засърбя носът. Имаше останки от стъклена маса и изгнили мебели. Огледа отблизо безформеното нещо на пода. Раница с ремъци. Добре, били са тук. Но тази воня…
— Бездимен барут — обади се кзинтът, преди да го попита. — Казах ти — химически смеси. Не си сваляй шлема, може да стрелят и по нас.
Широката врата зееше отворена заради наклона на кулата. Със зашеметител в едната ръка и лазерно фенерче в другата Луис запристъпва към нея. Неустоимото вълнение вече заглушаваше страха.
Излязоха на широка спирална стълба, спускаща се към тъмнината. Луис застана до парапета и светна надолу. В дъното спиралните навивки и основата на кулата се бяха раздробили от удара. Лъчът напипа оръжие с приклад и кутия, до която се бяха пръснали златисти цилиндърчета. Още едно оръжие по-нататък, куртка с колан, други дрехи. А долу сред парчетиите се бе свил на кълбо мъж — по-мургав и мускулест от нападателите.
Трудно издържаше на вълнението. Нима от това е имал нужда през цялото време? Не от драуда и жицата, а от риска, та да усети отново колко е скъпоценен животът? Настрои левитатора си и прекрачи парапета.
Смъкваше се полека. Не откри хуманоиди по стълбата, обаче на стъпалата и площадките се въргаляха какви ли не предмети — още дрехи, оръжия, ботуши, втора раница. Луис продължи да се спуска и внезапно разбра, че е намерил каквото търсеше. С трескави движения регулираше левитатора — влетя през празна рамка на врата, повлечен от друга миризма, която се различаваше твърде много от вонята на барута…
Вече беше извън кулата и едва не се размаза в някаква стена. Залута се в полуразрушената наземна постройка. Не знаеше кога е изтървал лазерното фенерче. Усили мощността в очилата и се втурна по посока на светлината.
Попадна на мъртва жена под голяма арка. Една от нападателките. От раната в гърдите й се бе стекла локва кръв. Внезапно изпита непоносима печал заради участта й… и страховит нагон, тласнал го навън.
В усилената светлина от дъгата всичко се виждаше ясно въпреки облаците. Най-сетне откри и едните, и другите. Лежаха по двойки — бледо стройно тяло с яко и мургаво. В яростта на съвъкуплението никой дори не забеляза летящия мъж.
Но една от жените беше сама. Луис още не беше стъпил на земята, когато тя го хвана за глезена — без настойчивост, ала и без страх. Фино очертаното й лице му се стори неописуемо прекрасно.
Тупна до нея и я прегърна. Ръцете й зашариха по непознатите дрехи, сякаш питаха. Той захвърли зашеметителя, смъкна якето и левитатора с непохватни от лекото треперене пръсти, после бронята и дрехите под нея… Нямаше време за нежности. Нагонът не му позволяваше да мисли и за партньорката си. Но нейната страст не отстъпваше по сила.
В света останаха само двамата. Изобщо не усети кога ги е доближил кзинтът. Осъзна присъствието му с потрес, едва след като той стовари безмилостно лазера върху темето на неговата любима. Миг по-късно косматият извънземен впи нокти в сребристата коса на жената и дръпна силно главата й назад, за да откъсне зъбите от гърлото на Луис Ву.
Петнадесета глава
НАРОДЪТ НА МАШИНИТЕ
Вятърът набутваше прах в ноздрите на Луис Ву, рошеше косата му и я лепеше по лицето. Той я приглади с ръка и отвори клепачи. Светлината беше ослепителна. Безцелно шарещите му пръсти напипаха лепенка на врата, после установиха с изненада, че бинокулярните очила още са пред очите му. Вдигна ги на челото.
Претърколи се встрани от жената и седна.
Хм, денят не бил чак толкова светъл. Всъщност не беше и съвсем настъпил — линията на терминатора все още делеше света на ярка и тъмна половина.