Посегна към фенерчето и ударът от рикоширалия в стената куршум го разтресе през внезапно втвърдилата се броня. Без никакво забавяне сви рамене и застана с гръб към стената, а жената вече разглеждаше поредния странен за нея предмет.
Напипа превключвателя и широк лъч разсея мрака. След малко тя се досети как да фокусира светлината. Кимна и пусна находката в един от джобовете на шортите си.
На връщане към колата Луис нехайно намести шлема на главата си и спусна лицевата маска, сякаш искаше да се предпази от силното слънце. Ами ако държащата го на прицел решеше, че вече е получила от него всичко, което желае, или че наоколо водата не достига, или пък просто компанията му й е омръзнала?
Не се опита повече да стреля. Влезе във возилото и затвори отвътре с метален ключ. За миг Луис се смръзна от представата как остава тук сам, без вода и без инструменти. Но жената му посочи да гледа през десния прозорец, до контролното табло. Изглежда му показваше как се кара ъгловатата кола.
Най-сетне Луис започна да постига напредъка, на който се надяваше. Повтаряше на висок глас думите, които тя му подвикваше през стъклото, изричаше ги и на разбираем за преводача език:
— Волан. Завой. Запалване. Ключ. Ускорение…
Жената се постресна, когато машината започна да й отговаря, но продължи урока. После отключи вратата, дръпна се в другия край на седалката и насочи оръжието.
— Влизай. Карай.
Возилото се оказа шумно и тромаво. Окачването предаваше и най-лекия подскок по неравностите направо в седалката на шофьора. Скоро обаче се научи да заобикаля пукнатините, купчинките чакъл и пясъчните наноси. Жената го наблюдаваше мълчаливо. Напълно ли беше лишена от любознателност? След миг той се сети, че десетина нейни спътници, може би дори приятели, наскоро бяха погубени от вампирите. Всъщност държеше се съвсем достойно след такова преживяване.
Най-сетне тя промълви:
— Аз съм Валавиргилин.
— Аз съм Луис Ву.
— Имаш странни уреди. Говорителя, повдигача, променливия светилник… С какво още разполагаш?
— Тандж! Проклятие! Забравих очилата.
Тя извади бинокулярните очила от един джоб.
— За това ли говориш?
Не беше невъзможно да е прибрала и зашеметителя. Предпочете обаче да не подпитва за него.
— Добре. Ако искаш, сложи си ги и ще ти покажа как работят.
Жената се подсмихна и поклати глава. Май се боеше, че ще я нападне, ако успее да отвлече вниманието й.
— Ти какво търсеше в стария град? И откъде взе всички тези неща?
— Мои са. Донесох ги от далечна звезда.
— Луис Ву, няма да търпя подигравки!
Той я стрелна с поглед.
— Хората, построили градовете, имали ли са такива вещи?
— Да, имали са говорещи уреди. И са знаели как да издигнат зданията във въздуха, значи биха могли да правят същото и с… други хора.
— А какво ще кажеш за моя спътник? Виждала ли си някога подобен на него във вашия свят?
— Стори ми се истинско чудовище. — Бузите й почервеняха. — Не можах да го разгледам внимателно.
Ами да, имаше какво да я разсейва. Смахната история!
— А защо все се целиш в мен? Пустинята е враг и на двама ни. Би трябвало да си помагаме.
— Нямам никаква причина да ти се доверя. Освен това мисля, че си луд. Само Строителите на градове са летели между звездите.
— Заблуждаваш се.
Тя вдигна рамене.
— Защо караш толкова бавно?
— Още не съм свикнал с колата.
Учеше се обаче бързо. Пътят беше прав и не особено грапав, пък и никой не фучеше насреща им. Валавиргилин му каза да не се тревожи за пясъчните наноси, понеже били напълно безвредни за возилото.
Напредваха с доста прилична скорост към целта си. След малко той реши отново да си опита късмета:
— Би ли ми разказала нещо за въздушния град?
— Никога не съм ходила там. Населен е с потомци на Строителите. Вече не градят нови неща, нито са господари. Ама по навик пазят града само за себе си. Е, мнозина ги посещават.
— Туристи ли? Тоест хора, които просто обикалят и разглеждат?
Жената се засмя.
— Обикновено имат други причини. И първо трябва да бъдат поканени. Защо разпитваш?
— Искам непременно да се кача във въздушния град. Докъде мога да се возя с теб в колата ти?
Тя вече се кикотеше неудържимо.
— Не вярвам да те поканят. Не си нито прочут, нито влиятелен човек.
— Все ще измисля начин.
— Аз отивам в училището при завоя на реката. Длъжна съм да съобщя какво се случи.
— А защо закъсахте така? Какво търсехте в пустинята?
Тя му разказа. Не беше лесно заради още непълния речник на преводача. Спираха, опитваха се да запълнят пролуките и продължаваха.