Народът на машините властваше над огромна империя.
Обикновено империята се състои от събрани накуп почти независими царства. Те обаче трябва да плащат данъци, освен това изпълняват решенията на императора относно войните, преследването на бандити, поддържането на пътищата и съобщенията; понякога имат и обща религия. В останалото всеки я кара както си знае.
Това беше и главната особеност на Империята на машините, където например начинът на живот на месоядните пастири влизаше в остро противоречие с интересите на тревопасните племена. Търговците имаха полза — купуваха кожените изделия на месоядните, за да ги продадат изгодно на друга. А на мършоядите пък им беше все едно. В обширни територии множеството раси се погаждаха и си помагаха, никой не тормозеше никого. Спазваха обичаите си, защото бяха намерили своето място в системата.
Всъщност само Луис Ву ги наричаше „мършояди“. Жената използваше дума, която се превеждаше приблизително като „нощни хора“. Те се грижеха за почистването, а и бяха гробари по съвместителство. Ето защо Валавиргилин не се захвана да отдава последна почит на мъртвите си спътници! Мършоядите владееха словото. Охотно изучаваха погребалните ритуали съгласно местните вярвания. За Народа на машините те бяха ценен източник на сведения. Ако можеше да се вярва на легендите, вършили същото още за Строителите на градове.
Според Валавиргилин в основата на всичко била търговията, а империята облагала с данъци само своите поданици — търговци. Колкото повече научаваше Луис, толкова повече изключения от това правило откриваше. Отделните територии поддържаха пътищата, свързващи империята, стига населението да имаше минималните умения за това. (Дървесните племена от джунглата естествено не знаеха какво да правят.) Освен това пътищата бяха граници между владенията на различните хуманоидни раси. Завоевателните нашествия бяха забранени. Оказваше се, че със самото си съществуване съоръженията за придвижване предотвратяваха войните.
(Е, в повечето случаи…)
Империята имаше право да събира войници, за да се бори с бандити и грабители. Участъците, които присвояваше за търговски средища, полека-лека се превръщаха в големи колонии. От населението на териториите се искаше да произвежда химическо гориво за возилата и винаги да поддържа достатъчни запаси от него.
Имаше и училища за търговци. Валавиргилин и спътниците й били група стажанти, заедно с техния наставник от училището, намиращо се при завоя на реката. Пътували към средище в края на джунглата, за да натрупат опит. В средището купували ядки и сушени плодове от дървесните хора, а също и от пастирите, които естествено се занимавали с обработка на кожи. (Не, не били дребни и червени… Поредната раса в тукашното безкрайно разнообразие!) Решили да се отбият, за да разгледат древния град в пустинята.
Не очаквали да се натъкнат на вампири. Как биха могли тези твари да си намират вода на това място? И как изобщо са попаднали там? Вампирите били почти изтребени, само че…
— Какво? Май не схванах нещо.
Валавиргилин се изчерви.
— Случва се стари хора да държат вампири с извадени зъби, за да… е, за ришатра. Може би така е станало. Някоя двойка е избягала; или дори само бременна самка.
— Ама че гнусотия!
— Вярно е — безстрастно се съгласи тя. — Никога не съм чувала някой да си признае, че отглежда вампири. Там, откъдето идваш, не се ли случва хората да вършат потайно срамни неща?
Без да иска, бе напипала болното му място.
— Някой път трябва да ти разкажа за жицоманията. В момента обаче не ми се ще.
Валавиргилин го гледаше изпитателно над металната зурла на оръжието си. Въпреки черния мъх по долната си челюст имаше съвсем човешки вид… само дето беше някак разширена. Лицето й образуваше почти правилен квадрат. Луис не винаги успяваше да разгадае сменящите се по него изражения. Какво друго да очаква? Човешкото лице се е развило като средство за общуване, но тази жена явно беше плод на различна еволюция.
— Сега какво ще правиш? — попита я той.
— Трябва да съобщя за загиналите… и да предам находките от пустинния град. Ще получа награда, но империята задължително прибира всички изделия на Строителите.
— Пак ти казвам — тези неща са мои!
— Карай.
Преди една засенчваща плоскост да се плъзне полека пред слънцето и Валавиргилин да реши, че е време да спрат, в пустинята започнаха да се срещат петна от издръжлива зеленина. Луис искрено се радваше на почивката. Друсането по пътя му бе омръзнало, а непрестанното напрежение да овладява колата здравата го умори.
— Ти ще… оготви — нареди жената. Вече свикваха с трудностите в превода.