— Това не го разбрах.
— Означава нагряване на храната, докато стане годна за ядене. Луис, не можеш ли да…?
— Аха, говориш за готвене.
Не беше много вероятно тя да разполага с незагарящи съдове и микровълнови фурни. Нито пък с мерителни чашки, рафинирана захар, масло, познатите му всевъзможни подправки…
— Не мога.
— Тогава аз. Ти запали огън. Какво ядеш?
— Месо, някои растения, плодове, яйца, риба. Впрочем плодовете понасям добре и без готвене.
— Също като нас, само че не обичаме риба. Добре. Излез и ме почакай.
Валавиргилин се заключи в колата и затършува в багажа отзад. Луис започна да разтяга схванатите си мускули. Слънцето още беше като излъскано до блясък сребро и дразнеше очите, но в пустинята вече притъмняваше. Широката ивица на пръстена се издигаше сияеща в посоката срещу въртенето. Той се огледа. Кафеникава груба трева и горичка от високи, наглед доста сухи дървета. Едно от тях се белееше мъртвешки.
Жената най-сетне излезе. Подхвърли нещо тежко пред краката му.
— Нацепи дърва и запали огън.
Луис вдигна дървената пръчка с клин от грубо желязо накрая.
— Не ми е приятно да изглеждам глупак, но какво е това?
Тя поумува как да му го обясни по-просто.
— Забиваш острия край в ствола, докато дървото падне. Схвана ли?
— Брадва значи.
Припомни си бойните брадви в музея на Кзин. Позяпа още малко това въплъщение на нелепостта, после се обърна към дървото… и изведнъж разбра какво трябва да направи.
— Притъмнява.
— Зле ли виждаш нощем? Дръж.
Подхвърли му нехайно лазерното фенерче.
— Онова изсъхнало дърво ще гори ли както трябва?
Тя се извъртя на пети, за да погледне, оръжието в едната й ръка щръкна удобно пред нея. Луис стесни лъча и го нагласи на голяма мощност. Включи фенерчето. Ярката нишка се проточи до Валавиргилин. Той измести леко ръката си, за да засегне оръжието и след миг то изпращя в пламъчета, после се разпадна.
Жената се вцепени, стиснала дръжката с приклада.
— Охотно приемам предложения — подхвана Луис — от съюзници и приятели. Писна ми обаче от заповеди, още докато бях с косматия си спътник! Хайде да се държим по-дружелюбно. — Тя пусна останките и вдигна ръце. — Имаш предостатъчно оръжия и патрони в багажника. Ако желаеш, вземи си друго.
Луис й обърна гръб и прокара лъча на зигзаг по дървото. Паднаха десетина подпалени парчета. Доближи и ги срита на купчинка. Пак прокара лъча в средата и огънят се разгоря.
Нещо го блъсна между плешките. За миг бронята се втвърди и го обездвижи. Отекна трясък.
Той почака, но не последва втори изстрел. Тръгна обратно към колата и Валавиргилин.
— Никога, чуваш ли — никога повече не прави това!
Тя се вторачи в него бледа и уплашена.
— Няма. Обещавам.
— Да ти помогна ли с носенето на съдовете?
— Не, сама ще… Ама аз не те ли улучих?!
— Улучи ме.
— Тогава… как?
— Спаси ме едно устройство. Донесох го от разстояние, което светлината изминава за хиляда фалана. И е мое, между другото.
Тя разпери ръце в жест с неясен смисъл и продължи към огъня.
Шестнадесета глава
ТЪРГОВСКИ ПОХВАТИ
По земята имаше подобия на навити наденички — на зелени и жълти ивици, а от свързващите ги стъбълца излизаха коренчета и потъваха в пръстта. Валавиргилин наряза доста от растенията и ги пусна в казанчето. Сипа вода и добави шушулки от някаква торба, която взе от колата. Накрая нагласи казанчето върху горящите дърва.
Тандж, можеше сам да свърши това! Явно му предстоеше доста примитивна вечеря.
Слънцето вече изобщо не се виждаше. Скупчените звезди наляво отбелязваха мястото на въздушния град. Дъгата на пръстена се издигаше в черното небе, разчертана на тъмносини и бели правоъгълници. Все му се струваше, че се намира върху някаква колосална играчка.
— Жалко, че нямаме месо — промърмори жената.
— Я ми подай очилата.
Не забрави да се завърти с гръб към пламъците, преди да ги сложи. Включи усилването на светлината. Вече знаеше чии са чифтовете очи, предпазливо останали извън отблясъците на огъня. Зарадва се на решението си да не стреля наслука. Двата по-едри силуета и дребният до тях бяха мършояди.
Но друга сянка с ярки очи се оказа малко телце с пухкава козина. Луис отряза главата на животинчето с рубинената нишка на лазерното фенерче. Мършоядите трепнаха и гърлата им загъргориха, после женската понечи да се промъкне към жертвата, но спря, признала предимството на ловеца. Луис спокойно прибра плячката.
Съществата, почистващи света от отпадъци, като че се държаха прекалено скромно и сговорчиво. Сигурно защото никой не можеше да им отнеме нишата в екосистемата. Валавиргилин вече му бе обяснила какво се случва, ако някои раси упорстват да погребват или да изгарят мъртъвците си. Мършоядите започвали да нападат живите. Нощта беше тяхна. Множество религии в тази част на Пръстенов свят допускаха съществуването на магии, затова се смяташе, че тези същества са способни да стават невидими. Жената също вярваше в това. На Луис обаче решиха да не досаждат. Защо ли да си търсят белята? Човекът ще изяде животинчето, а някой ден смъртта ще дойде и при него. Тогава ще си вземат своето.