Мършоядите го наблюдаваха, докато той пък оглеждаше улова — донякъде приличаше на заек, само че с дълга плоска опашка и без дори зачатъци на предни лапи. Нищо хуманоидно нямаше в съществото. Добре!
Когато вдигна глава, наляво се виждаше блед пламък с виолетов оттенък.
Луис затаи дъх и се постара да не помръдне. Полека нагласяше увеличението и усилването на светлината. Слепоочията му туптяха така, че виждаше всичко размазано, но изобщо не се съмняваше в какво се взира. Увеличен, виолетовият пламък причиняваше болка на очите му. Истинска ракетна струя във вакуума, чийто край беше привидно отрязан от права черна линия — ръба на лявата странична стена.
Вдигна очилата на челото си. След като очите му се приспособиха към мрака, отново започна да забелязва бледата светлинка. Разстоянието я правеше мъничка… но значението й беше неописуемо.
Върна се при огъня и остави жертвата си пред Валавиргилин. Пак се отдалечи в тъмнината и започна да оглежда през очилата дясната стена.
Там пламъкът се виждаше почти без усилване, сигурно защото беше много по-наблизо.
Жената одра животинчето и го пусна в казана цялото, без да го изкорми. Щом си свърши работата, Луис я хвана за ръката и я дръпна в тъмното.
— Изчакай да свикнеш, после ми кажи дали виждаш виолетов пламък в далечината.
— Ами да, виждам го ясно.
— Имаш ли представа какво може да е?
— Не, обаче подозирам, че баща ми знае. Последния път, когато се върна от града, криеше нещо от мен. Тези светлини ги има и на други места. Погледни дъгата в посоката на въртенето.
Луис се възползва докрай от увеличението, но се наложи да засенчва очите си с длан, за да не го заслепи отразеното сияние на дневните правоъгълници. Ето ги — две хоризонтални пламъчета от свещи от двете страни на дъгата, а над тях още две, съвсем дребни.
— Първата светна преди седем фалана — обясни Валавиргилин, — сравнително наблизо в посоката на въртенето. После пламнаха още все в същата посока. Вече се виждат и по-малки далеч срещу въртенето. Засега са общо двадесет и една светлини. Появяват се само по два дни на всяко завъртане — когато слънцето е най-силно.
Той въздъхна шумно и продължително.
— Луис, не се досещам какво чувство те кара да издаваш този звук. Гняв, страх или облекчение?
— И аз не знам. Да речем, че ми олекна. Имаме повече време, отколкото смеех да се надявам.
— Време за какво?
Ухили се.
— Нима не ти омръзна да слушаш моето налудничаво бръщолевене?
— Ти кажи каквото имаш за разправяне — наежи се жената, — пък аз сама ще решавам да ти вярвам ли или не!
Луис също се ядоса. Не мразеше Валавиргилин, но вече бе му омръзнал чепатият й характер… пък и нали тя се опита да го убие!
— Чудесно, така да бъде. Ако тази конструкция с формата на пръстен, на която живеете, бъде оставена на произвола на съдбата, ще се отърка в засенчващите плоскости — онези неща, които нощем закриват слънцето. Катастрофата ще настъпи само след пет или шест фалана. Нищо живо няма да оцелее. А дори някой да се отърве случайно, не след дълго пръстенът ще се сблъска със самото светило…
Тя изкрещя:
— Затова ли въздишаш от облекчение?
— По-полека! Оказва се, че Пръстенов свят не е оставен на произвола на съдбата. Онези пламъци са струи от двигатели, които го местят. Вече почти сме достигнали точката на най-голямо сближаване със слънцето, затова ги включват — насочени са навътре, към светилото. Виж. — Той взе пръчка и надраска приблизителна схема в праха. — Разбра ли? Опитват се да не допуснат сближаване.
— Това означава ли, че няма да загинем?
— Съвкупната мощност на двигателите може да се окаже недостатъчна. Но поне ще отложат края. Имаме десет, вероятно дори петнадесет фалана.
— Луис, искрено се надявам, че ти наистина си смахнат, защото знаеш прекалено много. Известно ти е и че светът е пръстен, а това е тайна. — Валавиргилин сви рамене като човек, наместващ тежък товар на гърба си.
— Стига ми толкова. Сега ще обясниш ли защо още не си ми предложил ришатра?