— Изглежда би трябвало да задавам въпросите си на твоя баща, а не на теб.
— Идеята ти не е добра. Той е много… хм, не разбира…
— Кажи го направо. Няма да му харесат цветът и телосложението ми, нали?
— Ами, да. И няма да ти повярва, че умееш да правиш нещата, които притежаваш. Ще ти ги отнеме.
Тандж и хиляди проклятия!
— А какво става, щом пуснат посетителите в града?
— Баща ми се връща с писмена по лявата си ръка — на език, който само потомците на Строителите разбират. Написаното лъщи като сребърна жица. Не се измива, но след един-два фалана избледнява.
Май напомняше повече за печатна схема, отколкото за татуировка. Изглежда домакините държаха под юзда гостите си, които дори не подозираха, че ги контролират.
— Добре, де. Само не разбрах с какво се занимават посетителите горе.
— Обсъждат управлението. Поднасят дарове — много храна и някои инструменти. А жителите на града им показват разни чудеса и правят ришатра с тях.
Опасните земи бяха останали далеч зад гърба им. Луис вече се возеше до Валавиргилин, но пак се надвикваха заради шума и друсането.
— Ришатра?
— А, не сега, понеже карам колата! — ухили му се тя. — Трябва да знаеш, че потомците на Строителите са много изкусни в ришатра. Могат да се съешават с която си искат раса. Така са съхранили целостта на древната империя. Ние използваме ришатра в търговията, а и за да нямаме деца, докато не решим да се задомим. За онези горе обаче е всекидневие.
— Познаваш ли някого, който би ме поканил да му гостувам? Да речем, от любопитство към моите машини.
— Само баща ми. Но той няма да пожелае.
— Е, тогава ще се наложи да отлетя до града. Тъй… Какво има под него? Мога ли просто да отида там и да се издигна с левитатора?
— Отдолу е сенчестата ферма. Може и да се престориш на работник, ако оставиш някъде всичките си машини.
Там работят хора от много раси. Тежък и мръсен труд. Отворът на градската клоака е наблизо, а отпадъците трябва да се разпръскват, за да подхранват растенията. Те са само от пещерни видове, които растат на тъмно.
— Но… Ох, пак се отнесох! Слънцето изобщо не помръдва, затова под града винаги има сянка, нали? Пещерни растения… Гъби има ли?
Тя го зяпаше удивено.
— Луис, как е възможно слънцето да се движи?
— За миг забравих къде съм. — Той се намръщи. — Извинявай.
— Питах как е възможно слънцето да се движи?!
— Разбира се, движи се планетата. Нашите светове са въртящи се кълба, сигурно знаеш? Ако живееш някъде по тях, струва ти се, че слънцето се показва откъм едната им страна и се скрива зад отсрещната. После настъпва нощ, докато то изгрее отново. Според теб защо създателите на Пръстенов свят са измислили засенчващите плоскости?
Колата се хлъзна настрани по пътя. Пребледнялата Валавиргилин цялата се тресеше. Луис я попита кротко:
— Много ли ти се събра?
— Не е това… — От гърлото й се изтръгна странен лаещ звук. Може би измъчен смях? — Засенчващите плоскости! Очевидно и за най-тъпите! Наподобяват денонощния цикъл на сферичните светове. А аз така се надявах, че си смахнат! Слушай, какво можем да направим?
Трябваше все с нещо да я утеши.
— Мислех си за пробиване на дупка в някой от Големите океани, преди мястото да е минало през точката на максимално сближаване със слънцето. Нека малко вода изхвръкне в пространството. Ще изтласка Пръстенов свят обратно — там, където по начало трябва да бъде. Най-заден, слушаш ли ме?
Прекалено съблазнителният контраалт отговори:
— Практически е неосъществимо.
— Естествено! Как ще запушим после дупката? А и пръстенът ще се разклати. Такива сътресения вероятно биха изтребили всичко живо, дори атмосферата ще загубим. Все пак се опитвам да мисля, Вала, опитвам се!
Тя пак издаде същия звук и поклати глава.
— Поне не кроиш плановете си на дребно…
— Какво ли биха направили създателите на конструкцията? Не са ли предвидили, че някой враг може да обстрелва именно двигателите за корекция на орбитата? Не, не биха пропуснали да поставят нещо за подобен случай… Трябва да науча повече за тях. Вала, помогни ми да се промъкна във въздушния град!
Осемнадесета глава
СЕНЧЕСТАТА ФЕРМА
Вече срещаха и други возила — по-едри, или дребни остъклени коруби на колела, всяка с малка кутия отзад. Пътят се разшири и стана по-гладък. Зачестиха и станциите за зареждане с гориво, до една отличаващи се с якия ъгловат градеж, присъщ на Народа на машините. Наложи се Валавиргилин да кара бавно. А Луис все се питаше дали не е прекалено различен по външност от околните.