Изкачиха някакъв хълм и градът изведнъж се откри под тях. Жената обясняваше кое какво е, докато се спускаха от хълма във все по-претовареното движение.
Всичко започнало с поредицата пристани по брега откъм посоката на въртене, край широката и кафеникава Змийска река. Този квартал вече се бе превърнал в бордеи. Селището сякаш се бе преместило отвъд реката по няколкото моста, за да се разпълзи в кръг, отхапан в единия край. Липсващото парче беше сянката под въздушния град.
Навсякъде гъмжеше от движещи се кутии. Въздухът вонеше на спирт. Валавиргилин намали още скоростта, вече едва-едва пълзяха. Луис се гърбеше на седалката. Околните шофьори имаха превъзходна възможност да позяпат странния мъж.
Но не го правеха. Не виждаха нито Луис, нито останалите, а само колите, с които трябваше да се разминават някак. Валавиргилин продължи към центъра.
Тук определено цареше теснотия. Между високите по три-четири етажа къщи нямаше никакви пролуки. Издадените еркери лишаваха улиците от светлина. Но обществените сгради бяха ниски и масивни; ширеха се на воля в големи дворове.
Тя посочи търговското училище — голям каменен комплекс, лъхащ на благоденствие. В следващия квартал махна към една пресечка.
— Ей там е моят дом, къщата от розов лят камък. Видя ли я?
— Има ли някакъв смисъл да се отбиваме?
Жената поклати глава.
— Дълго се колебах. Не си струва! Баща ми няма да ти повярва. Той си мисли, че дори потомците на Строителите сипят само лъжи. И аз споделях мнението му, но като чух разказа ти за онази… Харлоприлалар…
— О, тя си беше първокласна лъжкиня — засмя се Луис. — И все пак нейната раса е властвала над Пръстенов свят.
Продължиха към пристанището. Валавиргилин избра да минат по последния мост. Стигнаха до левия край на сянката по почти незабележим страничен път и спряха.
Излязоха навън под твърде силните слънчеви лъчи. Почти не продумваха. Луис повдигна голям камък с помощта на левитатора. Жената изкопа дупка на мястото. Натъпкаха там целия запас от свръхпроводящата тъкан, после я затрупаха с пръст и той върна камъка отгоре.
Намести левитатора в раницата на Валавиргилин и я нарами. Вътре вече бяха бронята, якето, очилата, лазерното фенерче и бутилката с остатъка от коктейла. Багажът се издуваше неудобно и тежеше. Луис го пусна на земята и нагласи левитатора така, че да поеме почти целия товар. Пъхна най-отгоре преводача и пак сложи раницата на гърба си.
Носеше шорти на Валавиргилин, пристегнати с въженце, защото му бяха прекалено широки. Надяваше се да сметнат обезкосменото му лице за особеност на неговата раса. Нито една подробност във вида му не издаваше междузвездния пътешественик освен топчето на слушалката в едното ухо. Реши да си позволи този дребен риск.
В посоката, накъдето щяха да вървят, не се виждаше почти нищо. Светлината беше твърде ярка, а сянката — плътна.
Навлязоха в сумрака.
Жената като че не се затрудняваше в избора откъде точно да минат. Щом очите му свикнаха, той също започна да различава пътеките между растенията.
Имаше гъби колкото копче, но и други — по-високи и по-дебели от Луис. По форма някои не се отличаваха от земните. Дъх на гнилоч тегнеше във въздуха. Между сградите отгоре проникваха тесни лъчи светлина, толкова ярки, че изглеждаха като колони.
Жълти дантели с ален кант заемаха голям участък. Другаде стърчаха бели копия със сякаш окървавени върхове. Плътна оранжево-черна козина покриваше прояден дънер.
И работещите наоколо бяха различни — като гъбите. Двама бегачи се мъчеха да срежат с дълъг трион огромен овален израстък. По-нататък дребосъци с широки лица събираха бели топчета. Тревопасни великани отнасяха препълнените кошове. Валавиргилин обясняваше шепнешком:
— Повечето раси предпочитат да се наемат на групи, за да се предпазят от сътресения при досега с култури, различни от техните. И живеят отделно…
Двайсетина работници разпръскваха по полето изпражнения и полуразпаднали се огризки. Луис отдалеч надушваше с какво се занимават. Не бяха ли от расата на Вала? Ами да, само че други двама стояха отстрани и ги наблюдаваха. Имаха оръжие.
— Онези да не са затворници?
— Осъдени са за дребни престъпления. Служат на обществото за срок от двадесет до петдесет фалана и…
Единият страж ги доближи и вдигна ръка за поздрав, отправен към Валавиргилин.
— Госпожо, не би трябвало да сте тук. Твърде съблазнителен заложник сте за онези боклуци.
Жената заговори с глас на изтощен до смърт човек.
— Колата ми се повреди, а трябва веднага да отида в училището и да разкажа каква беда ни сполетя. Моля ви, искам да мина през фермата, защото бързам. Вампирите избиха всички. В училището трябва да научат. Моля ви…