Предпочете да се издигне покрай тръбата за отпадъци и да търси място, където ще се промъкне тихомълком. Имаше пътеки край него, само че липсваше осветление. Спусна се върху една и му олекна, че няма да го забележат как хвърка наоколо.
Не се мяркаше жива душа. Широката ивица от лят камък се виеше между зданията — наляво и надясно, нагоре и надолу, а от нея се отделяха множество отклонения. Въпреки височината липсваха каквито и да било предпазни огради или парапети. Явно расата на Харлоприлалар беше съхранила повече особености от своите висящи по дърветата предшественици в сравнение с хората от Земята. Луис тръгна към най-близките светлини, неспокойно пристъпвайки по средата на пътеката.
Къде ли бяха всички? Каза си, че градът има вид на херметично затворен контейнер. Предостатъчно сгради и свързващи пътеки, но защо не виждаше търговски центрове, игрални зали, барове, паркове, кафенета? Каквото и да се намираше тук, беше скрито зад стените.
Трябваше или да срещне някого, комуто да се представи, или да се крие. Ами онази стърчаща плоча, цялата в тъмно стъкло? Ако влезеше отгоре, би могъл да се увери крадешком дали е празно…
Някой вървеше по пътеката към него.
— Разбирате ли какво говоря? — подвикна Луис и преводачът подбра думите, които би изрекъл Народът на машините.
Непознатият отговори на същия език.
— Не бива да бродите из града в тъмнината. Ако не виждате добре, накрая ще паднете.
Отблизо личеше колко грамадни са очите му. Очевидно не принадлежеше към расата на Строителите. Носеше тънък прът, висок колкото него. Беше мъждиво осветен откъм гърба и Луис не забеляза повече подробности.
— Покажете си ръката.
Кротко оголи лявата си предмишница. Естествено нямаше никакви татуировки. Затова каза каквото бе намислил още преди часове.
— Мога да поправя вашите водни колектори.
Прътът се завъртя светкавично към него.
Луис се отметна назад и ударът едва-едва засегна главата му. Претърколи се и скочи, благодарен на рефлексите си, само че ръцете му закъсняха с частица от секундата да отклонят следващия удар. Стори му се, че черепът му изтрещя. Пред очите му избухна пламък, после всичко почерня.
Падаше и вятърът бучеше в ушите му. Дори за зашеметен човек ставащото беше болезнено очевидно. Замята се панически в мрака. „Да не се е пръснал корабът? Къде съм? Нямахме ли защита срещу пробиви? Ами скафандърът ми? Защо не чувам сигнала за тревога?“
Чак сега започна да се опомня. Ръцете му се вдигнаха мигновено към гърдите и завъртяха яростно регулатора за издигане.
Левитаторът се понесе стремително, като го завъртя презглава. С последни сили се мъчеше да прогони обвилата съзнанието му мъгла. Погледна нагоре. През процеп в мрака виждаше сиянието около една засенчваща плоскост. После зърна чернилката, напираща насреща му, за да го смаже. Отново докосна регулатора, за да спре стремителния си полет…
Отърва се!
Стомахът му се свиваше, главата го болеше. Имаше нужда от време, за да размисли. Очевидно бе избрал неправилен подход. Ако онзи пазач го е изритал от пътеката, както е бил в безсъзнание… Потупа джобовете си. Всичко си беше на мястото. Защо ли не го е ограбил?
Смътно се сети за отговора — нали в последния миг се нахвърли върху стражника, не успя да го достигне и падна от пътеката, вече в несвяст.
Тъй, значи ще опита по друг начин.
Понесе се под града към външния му ръб. Реши да не стига до самия край, защото светлините бяха скупчени прекалено нагъсто. Откри един съвсем тъмен сдвоен конус. Отдолу имаше отворен хангар с издатина отпред. Без колебание влетя в тъмнината вътре.
Веднага завъртя докрай регулатора за усилване на светлината в очилата си. Безпокоеше се, че пропусна да стори това по-рано. Да не е внезапно оглупял от удара по главата?
Спомни си, че расата на Харлоприлалар, тоест Строителите на градове, бяха имали летящи возила. Тук не намери нищо подобно. Затова пък откри ръждясал метален водач по пода, грубо сковано кресло в дъното и по три реда скамейки покрай стените. Дървото беше много овехтяло.
Прозря за какво служи помещението чак когато разгледа внимателно креслото. Беше направено така, че да се плъзга по водача и да се обръща над бездната. Я виж ти… Попаднал бе в камера за екзекуции, и то с места за публика.
Дали горе имаше и съдебни зали? Ами затвор? Тъкмо вече обмисляше решението да си опита късмета другаде и стържещ глас го застигна в мрака. Думите бяха на език, който не бе чувал двадесет и три години.
— Нарушителю, покажи си ръката. И прави съвсем бавни движения.
Луис изрече за втори път тази нощ:
— Мога да поправя водните ви колектори.