Машината тутакси преведе думите му на езика на Харлоприлалар, който сигурно предвидливо бе заложен в паметта й. Съществото стоеше пред врата, към която водеха стъпала. Беше високо колкото Луис, а очите му светеха. Носеше оръжие като онова на Валавиргилин.
— На ръката ти няма нищо. Как попадна тук? Изглежда си долетял по някакъв начин.
— Така е.
— Много впечатляващо. Оръжие ли държиш?
Май говореше за лазерното фенерче.
— Да. Виждаш чудесно в тъмното. Кой си ти?
— Аз съм Мар Косил, жена от расата на нощните ловци. Остави оръжието си на пода.
— Няма.
— Не ми се иска да те убия. Откъде да знам дали не казваш истината…
— Не се съмнявай.
— Но не ми се иска и да будя господарите си, нито пък ще ти позволя да минеш през тази врата. Казвам ти — остави оръжието!
— Не. Веднъж вече бях нападнат. Би ли могла да заключиш, за да останем и двамата тук?
Мар Косил подхвърли нещо, което издрънча отвъд вратата, после я затвори.
— Покажи ми как летиш — пожела тя с хрипливия си бас.
Луис се издигна няколко стъпки над пода и след това бавно се спусна отново.
— Да, впечатляващо. — Жената слезе по стъпалата с готово за стрелба оръжие. — Имаме време да си поприказваме. Сутринта ще ни намерят. Какво можеш да предложиш и какво искаш в замяна?
— Правилно ли е предположението ми, че водният ви колектор не работи? Да не се е повредил по времето, когато са рухнали градовете?
— Поне аз не съм чувала да е работил някога. Все пак ти кой си?
— Луис Ву. Мъж. Можеш да наричаш расата ми Звездните хора. Дойдох от свят, различен от вашия, обикалящ около звезда, която е твърде слаба в тукашното небе, за да я видиш. Нося материал, достатъчен да бъдат поправени поне някои от водните колектори в града. Скрил съм другаде още много от него. Вероятно ще успея да оправя и осветлението.
Мар Косил го изучаваше с грамадните си сини очи. Имаше страховити нокти на пръстите и стърчащи от устата резци. Дали расата й не ловеше гризачи нощем?
— Добре ще е, ако поправиш нашите машини. А за останалите Сгради ще решат господарите ми. Още не си казал своите желания.
— Стремя се към знания. Искам да проуча всичко, с което градът разполага — карти, история, предания…
— Нима очакваш да те пуснем в Библиотеката? Ако твърденията ти си верни, ще се окажеш твърде ценен. Нашата Сграда не е особено богата, но бихме могли да купим информация от Библиотеката, стига да имаш по-конкретни въпроси.
За Луис вече беше очевидно, че струпаните постройки са град толкова, колкото Гърция от времето на Перикъл е била единна държава. Сградите явно държаха на независимостта си, а той бе попаднал съвсем не където трябва.
— Къде по-точно се намира Библиотеката?
— В края откъм посоката на въртене и вляво. Представлява конус с върха надолу… Но защо питаш?
Той вдигна ръка към гърдите си, зарея се над пода и полетя към мрака навън.
Мар Косил натисна спусъка на оръжието си. Луис се просна на пода. По тялото му играеха пламъци. Кресна, задърпа бясно ремъците на левитатора и се претърколи встрани. Контролното табло се разпадаше в жълт димен огън с редки синкавобели проблясъци.
Осъзна, че вече е насочил лазерното фенерче към Мар Косил. Тя обаче сякаш не го забелязваше.
— Не ме принуждавай да правя това отново — предупреди го жената сдържано. — Самият ти пострада ли?
Последните думи изглежда й спасиха живота. Но той все пак трябваше да си излее беса върху нещо.
— Хвърли оръжието или ще те срежа на две! Виж как ще стане…
Лъчът мина през креслото за екзекуции и го разполови на пламтящи парчета. Мар Косил не помръдна.
— Исках само да се махна от вашата Сграда — настоя Луис. — А ти ме лиши от най-лесния за мен начин. Ще се наложи да мина по първата рампа или мост, на който се натъкна. Хайде, остави оръжието или ще умреш!
Откъм вратата прозвуча женски глас:
— Мар Косил, изпълни желанието му.
Чак сега пазачката се подчини и захвърли огнехвъргачката си на пода.
Другата жена слезе по стъпалата. Оказа се по-висока от него, стройна, с малко носле и тънки до невидимост устни. Темето й беше плешиво, но от тила и шията по гърба се спускаше пищна бяла коса. Предположи, че цветът трябва да е белег за възрастта й. Не изглеждаше да се бои от натрапника.
— Ти ли си господарката тук? — попита я.
— Аз и регистрираният ми партньор управляваме Сградата. Казвам се Лалискериърляр. А ти Луийву ли се наричаш?
— Името ми може да се произнесе и така.
Жената се усмихна.
— Имаме начин да наблюдаваме скришом залата. Мар Косил прати сигнал оттук, което не се случва често. Дойдох да слушам и да гледам. Съжалявам, че загуби машината си за летене. И в града не е останала нито една от тях.