— Ако поправя водния ви колектор, ще ме пуснете ли да си ходя? Освен това… имам нужда от някой и друг съвет.
— Помисли добре дали си в положение да настояваш за каквото и да било! Нима се надяваш да се изплъзнеш на стражите, които чакат зад вратата?
Почти се бе примирил с необходимостта да избие всички натрапници по пътя си към свободата. Все пак реши да опита още веднъж без насилие. Подът като че беше направен от обичайния лят камък. Бавно прокара лъча на лазера в кръг и парчето скала пропадна в нощта. Усмивката изчезна от лицето на Лалискериърляр.
— Вероятно не биха успели да те спрат… Да бъде както желаеш! Мар Косил, ела с нас. Отпращай всеки, който опита да се намеси.
Изкачиха се по спиралата на отдавна застинал в неподвижност ескалатор. Луис преброи четиринадесет навивки и може би също толкова етажи. Питаше се дали не е сбъркал в преценката си за възрастта на Лалискериърляр — жената стъпваше бодро и дори й оставаше дъх да разговаря. Но кожата на ръцете и лицето й изглеждаше похабена от времето.
Смущаваща гледка, с която Луис не бе свикнал. Знаеше обаче какво означава — белег за произхода на расата й от паките.
Осветяваше пътя с настроеното на широк лъч лазерно фенерче. По вратите се показваха хора, които Мар Косил безцеремонно отпъждаше. Повечето бяха от расата на Строителите, но имаше и други.
Жената обясни, че те прислужват от много поколения на рода Ляр. Нощните ловци Мар пазели в периодите на мрак и помагали на съдията от рода. Слугите и господарите им се смятали за едно голямо семейство, обвързано от ришатра и традицията. Сградата Ляр приютявала около хиляда жители, половината от тях — сродени помежду си потомци на Строителите.
Някъде към средата Луис спря и се вторачи. Прозорец в стълбище, минаващо вероятно по централната ос? Беше холограма, разбира се — изглед от едната странична стена, огромна панорама на Пръстеновия свят. Лалискериърляр поясни — с гордост и горест едновременно — че вижда последното съкровище на Сградата Ляр. Другите били продадени през последните няколко стотици фалана, за да си платят с тях водните такси.
Разприказва се и той самият. Беше настръхнал, ядосан и уморен, но нещо в тази жена предразполагаше към откровеност. Оказа се, че тя знае за съществуването на планетите и нито за миг не се усъмни в думите му. Слушаше го внимателно. И толкова приличаше на Харлоприлалар, че Луис не можеше да не я спомене — прастарата корабна проститутка, живяла като полубезумна богиня, докато се появят той и спътниците му. Разказа как им бе помогнала, преди да напусне останките от съсипаната си цивилизация, да тръгне с тях и да срещне смъртта си.
— Затова ли не уби Мар Косил?
Жената от нощната раса го изгледа с изпулените си сини очи.
— Може би…
Сподели и как е унищожил слънчогледите на огромна площ. Отбягваше обаче друга, по-опасна тема — не виждаше смисъл да убеждава домакинята си, че светът й скоро ще се отърка в слънцето.
— Искам да си тръгна оттук уверен, че не съм сторил зло. Тандж!… Имах още доста от тази тъкан, скрита под вашия град, но вече не си представям как ще се добера до запасите си.
Луис се изкачи намусен до горния край на спиралата. Мар Косил отключи врата, зад която се виждаха още стълби.
— Виждаш ли добре нощем? — попита Лалискериърляр.
— Кой, аз ли? Не.
— Тогава е най-добре да изчакаме настъпването на деня. Мар Косил, погрижи се да ни донесат закуска. И ми прати Уил, нека донесе инструменти. След това легни да спиш. — Жената от нощната раса се отдалечи послушно, а господарката на сградата се отпусна със скръстени крака върху вехтия килим. — Предполагам, че ще се наложи да работим навън. Не разбирам обаче защо си рискувал така. Знания ли търсиш? Какво по-точно те интересува?
Никак не му се искаше да я лъже, но Най-задния вероятно слушаше.
— Знаеш ли нещо за машина, която превръща един вид материя в друг? Въздуха в пръст, оловото в злато?
Тя се вторачи любопитно в него.
— Ако може да се вярва на преданията, древните магьосници са умеели да превръщат стъклото в диаманти. Приказки за деца!
Добре, отърва се от тази тема…
— А чувала ли си нещо за Ремонтен център на този свят? Нямате ли и такива легенди, особено за мястото, където той е бил разположен?
Жената го зяпна слисано.
— Искаш да кажеш, че светът ни е бил изграден, все едно е уголемен град?
Луис прихна.
— Да, твърде много уголемен. Нищо подобно ли не си чувала?
— Нищо!
— Ами лекарството за безсмъртие? Поне за него знам, че е истинско. Харлоприлалар го е използвала, за да живее цяло хилядолетие.