— Няма съмнение, че някога сме разполагали с подобно лекарство. В града обаче не е останало от него, нито пък ми е известно да го има на друго място. Това е любима тема за разговор сред… — преводачът завърши с дума от интерезик — …пандизчиите.
— А знаете ли откъде сте го получавали?
Млада жена от потомците на Строителите се изкачи задъхана по стъпалата, понесла голяма плитка купа. На Луис дори не му хрумна да се бои, че ще го отровят. Месивото беше възхладно, приличаше на изстинала овесена каша, а двамата с домакинята гребяха направо с шепи от съда.
— Лекарството за безсмъртие е било доставяно отдалеч, от място в посоката на въртенето. Никога не е било ясно точното разстояние. Това ли е скъпоценното знание, дето си дошъл да търсиш?
— Да, едно от съкровищата, на които се надявах.
В Ремонтния център сигурно е имало и дърво на живота. Как ли са се оправяли с него? Нима човек би поискал да се превърне в пазител? Е, при такова разнообразие от хуманоидни раси все някоя щеше да се поблазни… Само че тези главоблъсканици можеше да остави и за после!
Уил се оказа як мъжкар с маймунско лице, загърнал се в чаршаф, чийто първоначален цвят явно бе останал далеч в миналото. Сегашните шарки сякаш бяха сътворени от някой луд бог на небесната дъга. Не беше от приказливите. Дебелите къси ръце очевидно криеха неимоверна сила. Поведе ги към последната стълба, понесъл като перушинка кутията си с инструменти.
Навън се зазоряваше. Озоваха се пред фуния върху плоския край на конуса. Наклонът, надолу започваше на една крачка от тях. Дъхът на Луис заседна в гърлото. Без левитатора имаше сериозни причини да се бои от височината. Вятърът развяваше одеянието на Уил като многоцветно знаме.
Лалискериърляр попита:
— Е, ще успееш ли да го поправиш?
— Оттук едва ли. Машините би трябвало да са долу.
Така си беше, но не се оказа лесно да стигнат до тях. Пълзяха по тунелче, по-широко само с няколко пръста от гръдния кош на Луис Ву. Уил се промушваше пред него и отваряше всяка вратичка, която му посочеше човекът.
Тунелчето обикаляше в обръч около механизмите, разположени на свой ред в кръг покрай фунията. В нея пък трябваше да се събира водата, това поне беше ясно. Но как, чрез охлаждане ли? Или са използвали по-изтънчен метод?
Скритите зад вратичките чаркове си оставаха непрогледна тайна за Луис. Всичко изглеждаше искрящо от чистота, освен… аха! Взря се отблизо, забравил да диша. Тънка като жичка следа от прах криволичеше сред модулите. Помъчи се да налучка откъде трябва да се е изсипал. Тайно хранеше надеждата, че машинарията е в изправност и досега.
Извърна се и взе от Уил дебели изолационни ръкавици и клещи с остри върхове. Отряза тясна ивица от края на свръхпроводящата тъкан и я усука. Опъна я между два контакта, преди да я закрепи.
Не последва нищо особено. Двамата с Уил продължиха по обръча. Намериха прах на шест места. Луис нагласи още шест усукани ивици там, където според него им беше мястото.
Накрая се измъкна от тунелчето.
— Е, да не забравяме, че захранването ви също може да се е повредило отдавна.
— Ще видим — отвърна възрастната жена.
Тръгна по стълбата към покрива, другите също излязоха горе.
Гладката повърхност на фунията изглеждаше замъглена. Луис приклекна и пипна. Топла влага! Вече се събираше на по-големи капки, които се стичаха по наклона. Кимна невесело. Поредното добро дело, което щеше да се обезсмисли след някакви си петнадесет фалана.
Двадесета глава
ИКОНОМИКАТА В ЛЯР
Точно под най-широката част на Сградата Ляр, където се слепваха основите на двата конуса, беше стаята, наглед съчетаваща приемна и спалня. Огромно кръгло легло с балдахин, дивани и кресла около големи или по-дребни маси, панорамен прозорец с изглед към близкия край на сенчестата ферма, вграден бар с достатъчно място за всевъзможни напитки. Уви, разнообразие нямаше. Лалискериърляр напълни внушителен бокал от кристална гарафа, отпи и подаде съда на Луис.
— Тук ли приемате поданиците си? — попита той.
Жената се подсмихна.
— А също така си уреждаме и семейните сбирки.
За оргии ли намекваше? Твърде вероятно, щом многолюдното семейство се крепеше с непрекъсната ришатра. Семейство Ляр, за което бяха настъпили трудни времена. Луис опита течността — вездесъщия спирт с нектар. Дали редовното споделяне на храната и напитките всъщност не се дължеше на страх от отравяне? Едва ли. Домакинята го правеше толкова естествено. Пък и нали на Пръстенов свят нямаше заразни болести…
— Стореното от теб ще подобри положението ни — каза Лалискериърляр. — Ще се позамогнем. Сега е време ти да поискаш нещо.