— Да, научих за това от партньорката си.
Луис ги остави да се наспят — навън вече притъмняваше. На грамадното легло имаше място и за него, но той се чувстваше бодър и изнервен.
Голямата Сграда му приличаше на гробница. Качи се на горните етажи и оттам зашари с поглед по мостовете и пътеките. Понякога се мяркаше пазач от расата на нощните ловци. Какво ли можеше да очаква? Щом потомците на Строителите проспиват десет часа от тридесетчасовото денонощие, защо да не го правят през нощта? Чудеше се дали всички обитатели на осветените сгради са се унесли в сън…
— Викам Най-задния.
— Слушам те, Луис. Трябва ли да превеждаме за някого разговора си?
— Няма нужда, ще си бъбрим само двамата. Във въздушния град съм. Ще минат два-три дни, докато уредя да вляза в местната библиотека. Май заседнах тук. Левитаторът ми е повреден безнадеждно.
— Кхмий все още не отговаря.
Луис въздъхна.
— Нещо ново няма ли да ми кажеш?
— След два дни първата ми сонда ще завърши обиколката си по страничната стена. Мога да я насоча към въздушния град. Искаш ли аз да преговарям с жителите му? Изкусни сме в постигането на разбирателство. Поне ще потвърдя истинността на казаното от теб.
— Ще ти съобщя, ако се наложи. А какво става с двигателите за корекция на орбитата? Откри ли още от тях по стените?
— Не, но всичките двадесет и един работят. Виждаш ли ги от града?
— Не и от Сградата, в която попаднах. Най-заден, можеш ли да установиш точно физическите свойства на основата на Пръстенов свят? Например якост, гъвкавост, магнитни особености?
— И с това се занимавах. Нали страничната стена е напълно достъпна за уредите в кораба! Скритът е много по-плътен от оловото. А основата на Пръстеновия свят е дебела само около тридесет метра. Ще ти покажа всички данни, когато се върнеш в „Иглата“.
— Радвам се да го чуя.
— Луис, ще ти осигуря и начин да се прехвърлиш в кораба, ако обстоятелствата ни принудят. Е, по-лесно ще е, ако мога да пратя Кхмий да те вземе.
— Чудесна новина! Но как ще стане?
— Ще трябва да изчакаш сондата. Тогава ще ти обясня подробно.
Погледа още малко почти опустелите мостове и пътеки. Налягаше го униние. Сам в западнала Сграда сред западнал град, без драуд…
Дрезгав глас изчегърта зад рамото му:
— Каза на господарката ми, че нямаш нощно зрение.
— Здравей, Мар Косил. И ние използваме електрическо осветление и уреди за наблюдение през нощта. Освен туй някои от нас ги мъчи безсъние. Пък и съм свикнал с по-късо денонощие.
Той се озърна. Пазачката не бе насочила оръжието си към него.
— През последните фалани продължителността на деня се променя. — подхвърли жената. — Това е много тревожно.
— Ъхъ…
— С кого говореше допреди малко?
— С двуглаво чудовище.
Мар Косил се отдалечи. Дали не се бе обидила? Луис Ву обаче остана пред прозореца, реейки се из спомените за дългия си живот, изпълнен с всевъзможни случки. Бе се отказал от надеждата да се завърне някога в изследвания космос. Бе се отказал и от драуда. Може би идваше време да се откаже от още неща…
Сградата Чкар представляваше грамада от лят камък, обсипана с балкони. Взривове бяха обезобразили зданието от едната страна, оголвайки тук-там металния му скелет. Водният колектор имаше формата на улей покрай покрива. Отдавнашна експлозия бе поръсила с капки разтопена сплав машините долу. Този път не очакваше усилията му да доведат до желания резултат. Позна.
— Аз съм виновна — поклати глава Лалискериърляр. — Не биваше да забравям, че Чкар се е сражавал с Орлри преди около две хиляди фалана.
Сградата Пант приличаше на глава лук, изправена върху острия си край. Луис реши, че отначало е била нещо като център за поддържане на здравето — разпозна басейни, лечебни вани, маси за масаж, спортен салон. Тук май не страдаха от липса на вода въпреки повредения колектор. Надуши и слаб аромат, макар още да не се досещаше за какво му напомня той…
И хората от Пант бяха водили битки с Орлри. Кратерите лесно се забелязваха. Ала един плешив младеж на име Ариверкомпант се кълнеше, че водният колектор не е пострадал. Луис намери и нишките от прах по пода, и контактите над тях. Когато приключи с поправките, по облия покрив вече се събираха капки и се стичаха в улеите.
Плащането не се уреди лесно. Ариверкомпант и съжителите му се надяваха да им се размине с ришатра и неясни обещания. (Чак тогава Луис разпозна миризмата, дразнеща обонянието и малкия му мозък. Тук имаше местна разновидност на бардак, а някъде наблизо се размотаваха вампири.) Лалискериърляр обаче настоя да получи парите веднага. Луис се постара да вникне в логиката на доводите й. Схвана, че Десетте няма да се зарадват, ако Пант престане да си купува водата и с огромно удоволствие ще наложат тежка глоба на Сградата заради извършената измама. Ариверкомпант плати.