Бяха открили първата карта на Пръстенов свят в изоставен въздушен дворец. Стените представляваха плътен кръг в синьо, изпъстрено с бели петна. Имаше също глобуси на десет планети с кислородна атмосфера и екран, позволяващ да се увеличават части от изображението. Само че той показваше картини, остарели с хиляди години — шетнята и суматохата на процъфтяваща цивилизация, космически апарати, фучащи през системата от обръчи по преградните плоскости, въздушни машини, по-големи от цялата сграда на Библиотеката…
Тогава не търсеха никакъв Ремонтен център, а начин да се махнат от Пръстенов свят. Веднага стана ясно, че старите записи са им почти безполезни.
И твърде много бързаха. Сега, двадесет и три години по-късно, го пришпорваше съвсем друго отчаяние…
Щом Луис Ву се подаде над равнището на пода, около него засия Пръстенов свят. Главата му се оказа там, където трябваше да е светилото. Картата беше висока две стъпки и над сто метра в диаметър. Засенчващите плоскости се рееха над мастиленочерния под, осеян с хиляди звезди. Таванът изобразяваше космоса.
Луис тръгна към една от плоскостите и мина през нея. Ами да, холограми, също като в предишната зала. Този път обаче не откри глобуси на планети от земен тип.
Обърна се да огледа обратната страна на засенчващата плоскост. Не се виждаха никакви подробности, само непрогледно черен, леко извит към центъра правоъгълник.
Някой използваше екрана.
Беше с размери три на две стъпки, с пулт отдолу, монтиран на кръгова релса между плоскостите и Пръстеновия свят. Момчето разглеждаше един от наново монтираните Бусардови правоточни двигатели. Ослепителната синкава струя затъмняваше всичко наоколо. Тя караше да примижава и да се взира напрегнато.
Луис си каза, че хлапакът май още не е излязъл от пубертета. Фина кестенява коса — по-гъста на тила — покриваше цялата му глава. Носеше синьото расо на библиотекар, но с грамадна квадратна яка, изрязана само на едно място.
— Може ли да надникна над рамото ти? — вежливо се осведоми Луис.
Момчето го погледна. Имаше лице с дребни черти и почти неразгадаем израз, типичен за потомък на Строителите. Това сякаш го състаряваше.
— Получи ли достъп до такива знания?
— Сградата Ляр ми купи пълни права за проучвания.
— Тъй ли… — Хлапакът пак се загледа в екрана. — И без това нищо няма да видим. Ще изключат двигателя след два дни.
— Ти какво търсиш?
— Аварийния екип.
Луис също примижа напрегнато. Буря от синкавобяла светлина запълваше екрана, но в средата се мержелееше ядро от мрак, в центъра на което пък двигателят за корекция на орбитата се мъдреше като мътнорозова точка.
Електромагнитните силови линии събираха горещия водород от слънчевия вятър, насочваха го за сгъстяване, водещо до термоядрен синтез, а после го изстрелваха срещу слънцето. С упорита безплодност машината се бореше да преодолее привличането на звездата.
— Почти привършиха — обади се пак хлапакът. — Мислехме си, че ще ни повикат на помощ, но никой не ни потърси.
В гласа му прозвуча недоволство.
— Може би липсват уреди, с които да ги чуете, дори ако се обадят — предположи Луис. Постара се да говори спокойно. Авариен екип! — Наистина трябва да са приключили вече. Други двигатели май няма.
— А, грешиш. Я погледни натам.
Момчето смени светкавично образа. Вече бяха далеч от яростния пламък. Луис зърна метални буци с различни форми, носещи се край страничната стена.
Разгледа ги внимателно, преди да се досети, че ги познава. Греди, огромна макара — разглобените елементи на онова, което бе видял през телескопа на „Иглата“.
Скелето, което бяха използвали за повторното монтиране на двигателите с цел спасяване на Пръстенов свят…
Аварийният екип сигурно ги бе пуснал да се забавят до околослънчева орбитална скорост чрез транспортната система по стените. Как обаче смятаха да ги ускорят до онези седемстотин и седемдесет мили в секунда, с които се въртеше конструкцията?
Триенето в атмосферата ли щяха да използват? Може би механизмите бяха изработени от материал, издръжлив поне колкото основата на пръстена. Тогава прегряването нямаше да ги повреди.
— Виж това!