На екрана се показа издатината на космодрума до стената. Четирите огромни кораба на Строителите изпъкваха ясно. „Гореща игла на дознанието“ беше само точица. Луис би я пренебрегнал, ако не знаеше точно къде да търси — на около миля от единствения кораб, който още се кипреше с Бусардов правоточен двигател.
— Погледни, де! — Хлапакът развълнувано сочеше двойката тороиди с меден цвят около корпуса. — Все пак е останал още един двигател. Когато аварийният екип монтира и него, вече наистина ще си е свършил работата.
Мегатонове машинарии фучаха край страничната стена, несъмнено придружени от цяла орда същества от незнайни раси… и се носеха право към „Иглата“. На Най-задния определено нямаше да му хареса подобна перспектива.
— Ще си свършат работата — промълви замислено Луис. — Само че не е достатъчно.
— За какво?
— Няма значение. Откога се труди този авариен екип? И откъде се появи?
— Никой нищо не иска да ми каже — изсумтя сърдито хлапакът. — Защо ли са толкова настръхнали? Всъщност няма смисъл да те питам! Знаеш не повече от мен.
Луис се направи, че не го е чул.
— Кои са те? Как са научили за опасността?
— И това не ни е ясно. Нямахме представа какво се канят да правят, преди да започнат.
— А кога започнаха?
— Преди осем фалана.
Оправно са пипали, каза си Луис. Само година и половина… Е, да не забравя и времето за подготовка преди това. Що за създания бяха те? Умни, пъргави, решителни; не се плашат от стъписващи по мащабите си проекти. Почти беше готов да допусне, че… Но нали пазителите са изчезнали отдавна?
— Нещо друго поправиха ли досега?
— Учителят Уилп е убеден, че са започнали да отпушват и тръбите. Забелязахме мъгла над някои пръскащи планини. Страхотно постижение, не си ли съгласен?
Луис поумува.
— О, да, голяма работа са свършили. Особено пък ако са успели да пуснат отново драгите по морското дъно… Хм, необходимо е обаче и да загряват тръбите. Те минават под света. Мисля, че иначе тинята би замръзнала мигновено.
— Флуп — промърмори хлапакът.
— Моля?
— Така наричаме кафявата мътилка, която излиза от тръбите.
— Аха.
— А ти откъде се взе?
Луис му се ухили добродушно.
— От звездите. Дойдох с онова.
Протегна ръка над рамото му и показа „Гореща игла на дознанието“. Очите на момчето се разшириха от изумление.
Не беше свикнал да борави със системата и малко непохватно започна да оглежда пътя, който совалката бе изминала след излитането от страничната стена. Над доскорошните владения на слънчогледите тегнеше облак с размерите на континент. По-наляво имаше обширно зеленикаво блато, после река, прорязала си ново корито, превръщайки старото в гърчещ се улей насред жълтокафява пустиня. Посочи на момчето опустелия град, където се натъкна на вампирите, и то кимна.
Хлапакът явно копнееше да му повярва. „Хора от звездите, елате и помогнете!“ Все пак личеше, че се бои да не изглежда прекалено простодушен. Луис му се усмихна и продължи нататък.
Пак зелени земи. Не беше трудно да проследи пътя, прокаран от Народа на машините. Стигна до завоя на реката. Увеличи изображението и пред тях се появи въздушният град.
— Ето ни и нас.
— Това съм го виждал. Я ми разкажи повечко за вампирите.
Луис се поколеба, но си напомни, че младият му събеседник е от расата, превърнала ришатрата в изкуство и занаят.
— Умеят да те склонят и против волята ти за ришатра с тях. После обаче забиват зъби в гърлото ти. — Чукна с показалец белега на шията си. — Кхмий уби вампирката, която ме… ъ-ъ, нападна.
— А защо не успяха да му завъртят главата?
— Той не е като познатите ви същества.
— Ние пък правим благоухание от телесните вещества на вампирите — подхвърли небрежно момчето.
— Какво?!
Дали преводачът не се скапваше? Младокът се ухили твърде многозначително.
— Някой ден ще разбереш. Сега трябва да си тръгвам. Ще наминеш ли пак в залата? — Луис кимна. — Как се казваш? Моето име е Кауаресксенджаджок.
— Аз съм Луийву.
Момчето слезе по стълбата, а Луис остана да се мръщи пред екрана.
Благоухание ли? Вампирският аромат в Сградата Пант… Спомни си как преди двадесет и три години Харлоприлалар се напъха в леглото му, за да го подчини на волята си. Сама му го каза. И тя ли го бе съблазнила с неустоимия мирис на вампирите? Но защо, тандж и пак тандж, трябваше да мисли за това точно сега!
— Викам Най-задния. Викам Най-задния.
Нито звук от преводача.
Екранът не позволяваше завъртане на картината. Винаги демонстрираше какво става навън от засенчващите плоскости. Дразнещо ограничение, но и то подсказваше нещо — вероятно изображението се препредаваше откъм самите плоскости.