— За това си платил. Дори имаш право да прекъсващ собствените ми занимания. Обясни обаче точно какво търсиш — сопнато настоя тя. Щом го изслуша, затрака по клавиатурата и странните писмена запълниха екрана пред нея. — Значи свойствата на скрита? Ето ти текст по физика. Има глави за структурата и динамиката на света, включително и една за основата. Може да е прекалено сложен за теб…
— Искам и текст по основи на физиката.
Тя го изгледа със съмнение.
— Добре. — Натисна още няколко клавиша. — Това е стар запис за изучаващите инженерни науки, който касае конструкцията на транспортната система по стените. Вече има само историческо значение, но за теб може да се окаже интересен.
— Да, искам го. Вашата раса слизала ли е някога под света?
Харкабийпаролин надменно отметна глава.
— Не се съмнявам, че сме правили и това. Господствали сме над света и звездите, а някогашните ни технически средства биха накарали сегашния Народ на машините да ни се кланя като на богове, ако още ги имахме… — Тя си поигра малко с клавиатурата. — Липсват обаче записи за такива начинания. Защо ровиш във всичко това?
— Ще си призная, че не ми е съвсем ясно, А би ли ми помогнала да проследя произхода на лекарството за безсмъртие?
Харкабийпаролин пак се засмя, но по-добродушно.
— Не ми се вярва, че ще успееш да носиш толкова записи наведнъж. Онези, които са правили лекарството, никога и на никого не са издали тайната си. А пък другите, дето са писали книгите, тъй и не са я научили. Мога да ти дам текстове по религия, полицейски архиви, игри, дневници на експедиции, тършували из различни части на света. Имаме например историята на някакъв уж безсмъртен вампир, тормозил тревопасните великани поне хиляда фалана. Интересува ли те?
— Не.
— Хм, и без това не открили у него останки от лекарството. Значи не го искаш. Я да помисля… Сградата Ктистек станала една от Десетте, защото запасите от лекарството се изчерпили в другите Сгради преди техните. Завладяващ урок по политика…
— Остави това. Знаеш ли нещо за Големия океан?
— Големите океани са два — натърти жената. — Лесно се виждат по дъгата нощем. Според някои по-стари предания, доставяли лекарството от този срещу посоката на въртене.
— Аха!
Тя му се ухили и се оказа, че малката устица може да изразява и презрение.
— Колко си наивен! С просто око по дъгата се виждат само две особености от пейзажа. Ако сме получавали нещо ценно отдалеч и вече го нямаме, винаги някой твърди, че то още може да се намери край Големите океани. Как да го опровергаеш или да предложиш друга версия?
Луис въздъхна.
— Май си права.
— Луийву, нима е възможно твоите толкова разнообразни въпроси да са свързани смислено помежду си?
— Сигурно наистина нямат никаква връзка.
Тя събра всички ролки със записи, които бе поискал, като добави и още една — детска книжка с легенди за Големите океани.
— Не си и представям какво ще ги правиш. Поне трябва да ти е ясно, че няма как да ги откраднеш. На излизане ще бъдеш претърсен, а и не можеш да отнесеш четящо устройство.
— Благодаря ти за помощта!
Някой трябваше да му чете.
Нямаше достатъчно нахалство да помоли случаен непознат. Как да го подбере? Нали видя една мършоядка в Библиотеката? Щом подобните й в сенчестата ферма знаеха кой е той, вероятно и тя вече бе научила.
Този път обаче не успя да я намери.
Свлече се в креслото пред един екран и затвори очи. Безполезните ролки издуваха два от джобовете на якето му. „Още не е време да се отчайвам. Току-виж, пак срещна онова момче. Или пък ще помоля Фортаралиспляр… Ако не иска да ми чете, поне да прати някого! Естествено ще ми струва повече. Винаги всичко струва повече, отколкото очакваш. И става по-бавно.“
Четящото устройство беше голямо и ръбато, дебел кабел го свързваше със стената. Нямаше свръхпроводници, това поне беше сигурно. Пъхна ролка в гнездото и се вторачи яростно в завъртулките, които не означаваха нищо за него. Образът на екрана също не беше особено отчетлив, липсваше и място за разговорна уредба. Харкабийпаролин му бе казала истината.
„Нямам време за тези глупости.“
Изправи се рязко. Не му оставяха възможност за избор.
Покривът на Библиотеката представляваше обширна градина. От центъра се разклоняваха пътеки. На богатата почва между тях растяха гигантски цветя, отделящи нектар. Имаше малки тъмнозелени рогчета, от чиито усти се подаваха сини цветчета, също и „наденички“, повечето разпукали се, за да дадат живот на златисти цветове. От някакви странни дървета сякаш се спускаха завеси зеленикавожълти спагети.