— Луийву, много ми харесва! Все едно плувам на сухо!
Скована от собственото си колебание, Харкабийпаролин приседна предпазливо на коварното легло. И веднага измънка уплашено:
— Кой е Кхмий?
— Висок е осем стъпки и целият е покрит с оранжева козина. Той… изпълнява една задача някъде из Големия океан. Отиваме да го приберем. Ако искате, помолете го за позволение да си делите леглото.
Момчето се разкикоти, а жената отвърна сдържано:
— Твоят приятел ще трябва да си намери друга партньорка за забавления. Аз не участвам в ришатра.
Луис прихна. (Но някой като че се обади изпод съзнанието му: „Тандж!“)
— Кхмий е по-особен, отколкото можеш да си представиш. Ще ти обърне толкова внимание, колкото и на някое храстче. Нищо не те заплашва, освен да се претърколи насън и да те смачка. И внимавай — никога не го буди! Но ако предпочиташ, опитай спалните плоскости.
— И ти ли спиш между тях?
— Да. — Лесно се досети какво означаваше гримасата й. — Впрочем полето може да се регулира и да разделя спящите.
(Проклятие! Тя от момчето ли се притесняваше?)
— Луийву — сериозно подхвана жената, — натрапихме ти се насред твоята мисия. Само за да откраднеш знания ли дойде в града?
Верният отговор щеше да бъде „да“. Реши поне отчасти да каже истината.
— Тук сме, за да спасим Пръстенов свят.
Тя промълви замислено:
— Но как бих могла да…
И зяпна нещо зад него.
Най-задния ги чакаше от другата страна на предната стена. Беше великолепен. Ноктите му искряха сребристо, козината му се кипреше със златни и сребърни нишки и цялата сияеше.
— Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок, добре дошли в кораба — изчурулика той. — Вашата помощ ни е крайно необходима. Изминахме безмерното пространство между звездите, подтикнати от надеждата да спасим този свят и обитаващите го раси от огнена гибел.
Този път Луис се опита да сподави смеха си. За негов късмет двамата гости се бяха вторачили в кукловода.
— Ти откъде си? — ахна момчето. — Какъв е твоят свят?
Най-задния се постара да им разкаже. Говореше за петте планети, устремили се през космоса със скорост, доближаваща светлинната, подредени в Кемплерерова розетка. Изкуствени слънца обикаляха около четири от тези светове, където се отглеждаше храната за обитателите на петия. Той пък грееше само със светлината на своите улици и сгради. Континентите се очертаваха в ярко бяло-жълто сияние, океаните тъмнееха. Ослепителни маяци, обгърнати от мъгла, бележеха местонахождението на плаващите в моретата заводи, а от отделяната топлина водата наоколо кипеше. Това не позволяваше на планетата да се скове във вечен мраз.
Момчето сякаш бе забравило да диша. Жената тихичко изрече:
— Той наистина идва от звездите. Такава форма на живот е непозната по нашия свят.
А кукловодът продължаваше да описва оживените улици, грамадните здания и парковете, приютили каквото бе останало от природата. Обясни как цялата планета може да бъде обиколена за минути по системата от прехвърлящи дискове.
Харкабийпаролин изведнъж тръсна глава.
— Извинявай, но нямаме време за това! И двамата искаме да чуем още, непременно! Но… нашият свят, слънцето!… Луис, не биваше нито за миг да се усъмня в думите ти. С какво да ви помогнем?
— Четете ми — отвърна Най-задния.
Кауаресксенджаджок се изтягаше по гръб и не отделяше поглед от основата на света, стрелкаща се над него.
Най-задния бе включил два холограмни екрана. В единия изображението бе осветено изкуствено, другият показваше повърхността в инфрачервения спектър — под дневните правогълници основата беше по-ярка, но пък в нощните моретата и реките се различаваха добре.
— Все едно виждаш обратната страна на маска, нали? — Луис се стараеше да говори тихо, за да не разсейва Харкабийпаролин. — Ето, онази раздвоена река е като вените по ръката ти. И моретата се издуват. А пък поредицата от вдлъбнатини е планинска верига.
— И вашите светове ли са такива?
— О, не! Под повърхността на планетите е плътно, пък и самата тя е оформена от случайности. А тук всичко е изработено по проект. Вгледай се — дълбочината на моретата е еднаква, освен това са разпръснати равномерно, за да има вода навсякъде.
— Значи някой е издълбал целия ни свят като барелеф?
— Нещо такова…
— Луийву, това ме плаши. Що за твари са го създали?
— Мислели са с размах, обичали са чедата си и са приличали на ходещи брони.
Реши да не споделя повече подробности за пазителите. Кауаресксенджаджок посочи нещо на екрана.
— Това какво е?
— Не знам.
— Трапчинка в повърхността… с кълбяща се мъгла.