Лари Нивън
Пръстенов свят
Глава първа
ЛУИС ВУ
Луис Ву се материализира в една от многото пътни кабини сред кипежа на нощния живот в Бейрут.
Тридесетсантиметровата му плитка имаше белотата и блясъка на изкуствения сняг. Кожата и безкосменото му теме бяха с хромовожълт цвят. Стереооптическо изображение на златен дракон красеше кралскосините му одежди. В мига на неговото появяване на лицето му бе изписана широка усмивка, разкриваща бисернобели, съвършени, стандартни зъби. Ву целият бе усмивка и приветствие. Усмивката обаче започна да чезне и угасна, разкривайки лице, наподобяващо размекваща се гумена маска. Възрастта на Луис Ву си личеше.
Той отдели няколко мига за гледката на нощния Бейрут, изпълващ се с хора, появяващи се от кабините от незнайни места. През нощта движещите се тротоари бяха изключени и преминаващите край него човешки тълпи вървяха пешком. Сетне от сигнала на часовниците се разбра, че е 23 часа. Луис Ву изправи рамене и стана част от света.
В Рещ, където даваното от него празненство беше в разгара си, вече бе започнал денят, следващ неговия рожден ден. В Бейрут беше един час по-рано. Луис изпи няколко ракии в шумен открит ресторант и се включи в изпълнението на песни на арабски и интерезик. Преди полунощ отпътува за Будапеща.
Дали гостите му вече бяха разбрали, че е напуснал собственото си празненство? Може би щяха да решат, че е в женска компания или че ще се върне след един-два часа. Луис Ву обаче бе започнал да странства сам, прескачайки разделителната линия между дните и преследван по петите от настъпващото утро. Двадесет и четири часа не бяха достатъчни за човек, отбелязващ рождения си ден за двустотен път.
Приятелите му можеха да се веселят и без него, сами да се погрижат за себе си. В това отношение разбиранията на Луис бяха неизменни.
Будапеща бе изпълнена с вино и спортни танци, с местни жители, които го приемаха като богат турист, и с туристи, решили, че е богат туземец. Танцува, пи вино и отпътува преди полунощ.
В Мюнхен се разходи пешком.
Въздухът бе топъл и чист и попроветри част от изпаренията в главата му. Повървя върху яркоосветените движещи се тротоари, добавяйки собствения си ход към скоростта им от десет мили в час. Дойде му наум, че всички градове в света имат движещи се тротоари и че на всичките скоростта е точно десет мили в час.
Тази мисъл беше непоносима. Не нова, а просто непоносима. Луис Ву бе осъзнал колко много прилича Бейрут на Мюнхен и на Рещ. И на Сан Франциско, Топека, Лондон и Амстердам. В магазините, разположени покрай движещите се тротоари във всички градове по света, се продаваха едни и същи стоки. Хората, преминаващи покрай него тази вечер, му се виждаха еднакви. Бяха облечени по един и същ начин и нямаха вид на американци, немци или египтяни, а просто на хора.
Благодарение на пътните кабини, само за три века и половина безкрайното разнообразие на земята се бе превърнало в това. Те покриваха целия свят, образувайки мрежа за моментално пътуване. Разликата между Москва и Сидней бе сведена до един миг и до една десетзвездна монета. С течение на времето градовете се бяха слели и названията им се бяха превърнали в спомени.
Сан Франциско и Сан Диего се намираха съответно в северния и в южния край на гигантския град, заел цялото крайбрежие. Колко хора обаче можеха да си спомнят кой от двата в кой край е? Един тандж знаеше!
Твърде песимистични мисли за човек, навършил 200 години.
Сливането на градовете обаче бе нещо реално и Луис го познаваше. Всички ирационалности, характерни за определено място, време и обичаи, се бяха слели в една голяма рационалност, в един Град, покрил целия свят като скучно сиво тесто. Продължаваше ли някой днес да говори дойч, инглиш, франсе, еспаньол? Всички говореха интерезик. Даже и модата на татуировките се изменяше изведнъж, внезапно.
Дали не беше време да вземе още една година платен отпуск? Да потъне в неизвестността сам, на самотен кораб, с естествен цвят на кожата и очите и небръсната брада?
„Глупости — рече си Луис. — Та нали съвсем наскоро ползвах отпуск.“ Преди двадесет години.
Полунощ обаче отново наближаваше и Луис Ву откри една пътна кабина, пъхна кредитната си карта в процепа и набра номера на Севиля.
Появи се в осветена от слънцето стая.
— Що за тандж? — зачуди се той, примигвайки. На пътната кабина навярно й бяха изгорели бушоните. В Севиля не трябваше да грее слънце. Луис Ву понечи да набере номера отново, но спря и се извърна.
Намираше се в безлична хотелска стая. В обстановка, която със своята прозаичност направи последвалия шок дваж по-силен.