След всичко, което преживя, беше редно да заспи веднага. Нещо обаче не му позволяваше да го направи. Мускулната умора, болката в ръцете и бедрата, страхът да не падне, от който не можеше да се освободи дори и сега… И още нещо. Надигна се и седна.
— Няма справедливост… — промърмори.
Какво ли ставаше с Говорителя? Кзинтът спеше, свит на кълбо, с плътно прилепнали към главата му уши, така здраво притиснал дезинтегратора до корема си, че от оръжието се подаваше само края на двойната цев. Дишането му беше равномерно, но много учестено. Дали това бе добър знак?
Несус щеше да каже. Реши да не буди Говорителя.
— Няма справедливост — повтори тихичко той.
Беше изоставен и самотен, без при това да се чувства като отпускар. Отговаряше за другите. Собственият му живот и здраве сега зависеха от умението на Несус да се разбере със смахнатата полуплешива жена, която ги държеше в плен. Нищо чудно, че не можеше да заспи.
И все пак…
Очите му най-сетне го откриха и се фокусираха върху него. Върху собствения му велосипед.
Беше със спукани защитни балони. Този на Несус също. Както и на Говорителя. Имаше и още един велосипед с човешко кресло и без защитни балони. Общо четири.
Полудял от жажда, първия път не бе съобразил какво точно вижда. Сега разбра, че това е велосипедът на Тила. Навярно преди не го бе забелязал, изгубен сред множеството други превозни средства. Нямаше защитни балони. Никакви.
А дали те не се бяха разкъсали поради свръхзвуковата скорост?
Какво бе казал Несус? „На нейния късмет не може да се разчита.“ А Говорителя? „Ако късметът й бе изневерил само веднъж, щеше да е мъртва.“
Беше мъртва. Не можеше да не е мъртва.
„Дойдох с теб, защото те обичам.“
— Лош късмет — каза Луис Ву. — Лош късмет извади, когато ме срещна.
Легна върху плоската повърхност и заспа.
Много по-късно се събуди внезапно от това, че беше усетил погледа на Говорещия с животни върху лицето си. Козината на главата на кзинта се бе превърнала в оранжева маска, очите му изглеждаха два пъти по-големи. Бяха изпълнени с копнеж.
— Можеш ли да ядеш храната на тревопасния? — попита го Говорителя. — Струва ми се, че от трима ни само аз съм останал без препитание…
Ах, този поглед! Космите по врата на Луис настръхнаха.
— Знаеш, че и за теб има храна. Въпросът е дали ще я използваш.
— В никакъв случай, Луис. Щом чувството за чест ми налага да не се докосвам до храна, дори и да е под носа ми, по-скоро ще умра от глад.
— Много добре — рече Луис и се престори, че отново иска да заспи.
Когато след няколко часа се събуди, разбра, че наистина е спал. Очевидно изпитваше пълно доверие към честната дума на Говорителя. Щом кзинтът бе заявил, че по-скоро ще умре от глад, наистина щеше да го направи.
Пикочният му мехур бе издут, с обонянието си усещаше воня и мускулите го боляха повече от преди. Единия от проблемите си реши веднага, после се позачисти от повърнатото с вода от велосипеда на кукловода След това закуцука към собствения си велосипед, за да използва аптечката му.
Тя не бе просто набор от лекарства. Сама поставяше диагнози и имаше собствено устройство за дозиране. Сложна машина, напълно унищожена при падането. Светлината отслабваше.
Килиите имаха врати в горната си част и малки прозрачни отвори наоколо. Луис легна по корем, за да надникне в една от тях. Видя креват, тоалетна чиния със странна форма и дневна светлина, проникваща през прозореца.
— Говорителю! — извика той.
Използваха дезинтегратора, за да влезнат в килията. Прозорецът бе голям и правоъгълен — твърде странен лукс за затворническа обител. От стъклото бяха останали само няколко остри парчета.
С каква цел бе направен прозорецът? Да дразни пленника, като му напомня за свободата?
Гледаше в посока на пристана. Денят си отиваше и сянката на терминатора се спускаше от посоката на въртенето като тъмна завеса. Пред очите им се простираше пристанище: сгради, подобни на кубове, които навярно са били складове, пристанищни кранове с изящна опростена конструкция и един грамаден кораб. Всичките се бяха превърнали в покрити с червена ръжда скелети.
Отляво и отдясно се виждаше дълги мили криволичещо крайбрежие. Ивица плаж, след това ивица докове, сетне пак ивица плаж… Това редуване навярно бе предвидено още при самото оформяне на крайбрежието. Плитководие като на Уайкики, после дълбоките води, необходими за пристанището, след това отново плитководие.
Океанът зад брега изглеждаше всеобхватен и чезнеше в безкрайния хоризонт. Опитай се да обхванеш с поглед Атлантическия океан!
Здрачът се спускаше като завеса, теглена отдясно наляво. Оцелялото осветление на административния център продължаваше да сияе, докато доковете и океанът потъваха в мрак. В обратната посока все още се виждаше златистата светлина на деня.