— Реших, че си развит — каза Несус — и отгатнах. Само едно развито създание може да се страхува от тасп.
— Какво? — попита Тила.
— Какво значи „тасп“? — допълни Луис.
Кукловодът продължи разговора си с Говорещия.
— Вече си разбрал, че ще използвам тасп всеки път, когато ме принудиш да го направя. Ще го използвам ако ме разсейваш. Ако зачестят проявите ти на насилие или започнеш да ме плашиш прекалено често, ще се пристрастиш към таспа. Тъй като таспът е вграден в мен по хирургически път, ще трябва да ме убиеш, за да се сдобиеш с него. При това, зависимостта ти от тасп ще стане напълно деградираща.
— Хитро измислено — рече Говорещия с животни, — Съвсем нестандартна тактика. Няма да ти причинявам повече неприятности.
— Тандж да го вземе! Някой ще ми каже ли какво представлява таспът?
Невежеството на Луис изглежда изненада всички.
Отговорът дойде от Тила.
— Чрез него се възбужда центърът за удоволствие в мозъка.
— Как така? От разстояние ли? — Луис не знаеше дали това дори теоретически е възможно.
— Разбира се. При това не трябва да ти се вграждат електроди. Толкова са миниатюрни, че можеш да се прицелиш с една ръка.
— А ти изпитала ли си въздействието му върху себе си? Впрочем, не би трябвало да ти задавам такъв въпрос.
Тила отвърна с пренебрежителна усмивка на неговата деликатност.
— Да, познавам усещането. Само за миг… всъщност, това е неописуемо. Никой обаче не въздейства с тасп върху себе си. Насочваш го срещу някой друг, който въобще не го очаква, и именно това е забавното. Вече не минава ден полицията да не прибере някой и друг таспер из парковете.
— Вашите таспове — каза Несус — действат по-малко от секунда. Моят има импулс от около десет секунди.
Ефектът от таспа навярно се бе сторил чудесен на Говорещия с животни, но Луис погледна на случилото се от друг ъгъл.
— Добре, това е чудесно, това е много мила шега. За какво обаче им трябват на кукловодите оръжия, които доставят удоволствие на врага?
— Само високоразвитите и изпълнени с достойнство същества се боят от прекомерните удоволствия — каза кзинтът. — Кукловодът е прав. Не бих искал това да ми се случи повторно. Още няколко импулса биха ме превърнали в роб. Представете си, аз, един кзинт да бъда поробен от някакво си тревопасно!
— Да се качваме на кораба — рече величествено Несус. — Изгубихме твърде много време за дреболии.
Луис пръв стъпи на кораба.
Не се бе изненадал, когато почувства краката си да танцуват сами върху скалистата повърхност на Нереида. Знаеше как да се движи при слаба гравитация. С малкия си мозък обаче глупашки бе очаквал тази гравитация да се промени при влизането му в „Далечния изстрел“. Подготвил се за промяната, насмалко не се спъна и не падна, когато тя не настъпи.
— Знам, че им е известна изкуствената гравитация. — промърмори той на себе си, влизайки в каютата. — Ох!
Каютата бе примитивно обзаведена. Навсякъде се виждаха остри ъгли и стърчащи ръбове, в които нямаше как да не си удариш коленете и лактите. Всички уреди бяха по-масивни, отколкото е необходимо. Индикаторите не бяха разположени там, където трябва…
Каютата, освен примитивна, беше и тясна. Разбира се, конструкторите на „Далечният изстрел“ бяха запознати с изкуствената гравитация. Не им беше останало обаче място за оборудването, макар корабът да бе цяла миля широк. Едва бяха отделили място за пилота. Команден пулт и индикатори, кухненска секция, противошоково кресло и малко пространство зад него, където човек можеше да се поизправи, но с наведена глава — това беше всичко.
Луис отиде зад креслото и настрои променливата сабя на кзинта на дължина три фута.
Говорещия с животни мина покрай него със забавени движения, насочи се право към каютата на горния етаж и се вмъкна в нея.
Каютата, някога използвана като помещение за почивка на пилота, бе преустроена. На мястото на устройствата за физически занимания и екрана за четене бяха поставени три противошокови кресла. Говорещия с животни веднага се намести в едно от тях. Луис го последва, държейки сабята така, че да бие на очи. Спусна капака върху креслото на кзинта и натисна един превключвател.
Креслото се превърна в яйце с огледална повърхност. Вътре в него времето щеше да престане да тече, докато Луис не изключеше стазисовото поле. Дори и корабът да имаше нещастието да се сблъска с астероид от антиматерия, дори и корпусът му да се превърнеше в йонизирана пара, огледалната лъскавина на креслото на кзинта щеше да остане неизменна. Луис се отпусна. Всичките му действия може би наподобяваха ритуален танц, но съвсем не бяха лишени от смисъл. Кзинтът имаше достатъчно големи основания да открадне кораба и таспът едва ли бе променил намеренията му. Не трябваше да предоставя каквато и да е възможност на Говорещия да стори това.