Луис се завърна в кабината на пилота и включи радиостанцията.
— Влизайте.
Около сто часа по-късно вече се намираха извън Слънчевата система.
Глава пета
РОЗЕТАТА
Математиката на хиперпространството притежава собствени дадености. В Айнщайновата вселена такива дадености обкръжават всяко тяло с голяма маса. Намирайки се извън тях, корабите могат да пътуват по-бързо от светлината. Окажат ли се вътре в тях, те просто изчезват, ако се опитат да направят това.
„Далечният изстрел“, отдалечил се на около осем светлинни часа от Слънцето, вече бе напуснал неговата даденост.
А Луис Ву се оказа в режим на свободно падане. Чувстваше се притеснен. Мускулите му бяха напрегнати, стомахът му бе стегнат и му се гадеше. Знаеше, че тези неприятни усещания ще изчезнат. Опияняваше се от полета.
Много пъти се бе запознавал с режима на свободно падане в огромния прозрачен мехур на извънземния хотел, намиращ се на орбита около Луната. Ако размахаше по същия начин ръцете си тук, в тясната каюта, сигурно щеше да повреди нещо.
Бе се спрял на външно ускорение от две единици. Около пет дни бе работил, ял и спал, без да излиза от противошоковото кресло на пилота. Въпреки чудесното състояние на креслото се чувстваше мръсен. Въпреки петдесетте часа сън, чувствуваше се изтощен.
Стори му се, че прозря бъдещето си. Щеше да запомни това пътуване най-вече с неудобствата му.
В дълбокия космос небето не изглеждаше много по-различно от това, което се вижда нощем от Луната. Вътре в Слънчевата система планетите не изменят кой знае колко гледката. Само дето в галактическия юг се виждаше една звезда, доста по-ярка от останалите — Слънцето.
Ръцете му заработиха отново върху командния пулт.
„Далечният изстрел“ се завъртя около оста си и звездите се оказаха под краката на Луис. Двадесет и седем — триста и дванадесет — хиляда. Несус му бе продиктувал тези координати непосредствено преди Луис да хлопне капака над главата му.
В тази посока се намираха мигриращите кукловоди.
Луис разбра, че не се насочва към нито един от Магелановите облаци. Кукловодите го бяха излъгали. Така или иначе, реши той, трябва да са на около двеста светлинни години от него. И то по оста на галактита. Може би кукловодите бяха решили да я напуснат по най-прекия път, като след това се придвижат по плоскостта й до по-малкия облак. По този начин щяха да избегнат сблъсъка с междузвездни отломки и отпадъци — слънца, прахови облаци, концентрати на водород.
Всъщност, това не бе от особено значение. Ръцете на Луис, подобно на тези на пианист преди концерт, се раздвижиха над командното табло.
Режим на слизане.
„Далечният изстрел“ изчезна.
Луис се стремеше да не гледа към прозрачния под. Вече бе престанал да се чуди защо няма щори за всички прозорци. Видът на Нищото бе подлудявал немалко здрави хора. Очевидно обаче, бе имало и други, способни да понесат тази гледка. Един от тях ще да е бил и пилотът на „Далечният изстрел“.
Вместо надолу, насочи погледа си към индикатора за масата — прозрачна сфера, поставена непосредствено над командния пулт. Въпреки ограниченото пространство, тя беше направена в размер, надвишаващ стандартния. Луис започна да наблюдава сините линии, появяващи се в центъра й.
Промяната им можеше да се забележи с просто око. Той без затруднения следеше как линиите бавно се движат по повърхността на сферата. Гледката бе необичайна и дразнеща. При нормална хиперскорост линиите щяха да бъдат неизменни цели часове.
Луис се пресегна с лявата си ръка към контролния лост.
Кухненската секция от дясната му страна беше сервирала първо кафе със странен вкус, а сетне някакъв сандвич, който се разпадна в ръцете му на парчета месо, кашкавал и хляб и на някакви листа. Тази автокухня явно е плачела за препрограмиране още преди стотици години, си бе помислил Луис. Междувременно линиите на индикатора на масата набъбнаха, понесоха се нагоре и напред със скоростта на минутна стрелка и изчезнаха. Друга една мъглява синя ивица в долната част на сферата започна да расте. Луис натисна контролния лост.
Под краката му светна напълно непознат червен великан.
— Прекалено бързо! — изръмжа Луис. — Прекалено бързо, тандж да го вземе!
Във всеки нормален кораб беше достатъчно да преглеждаш показанията на индикатора на масата веднъж на шест часа. На борда на „Далечният изстрел“ на човек не му оставаше време дори да мигне.