Очите й уловиха малката розета, която Луис й посочи с поглед. Вече се виждаше с невъоръжено око — неголям петоъгълник с пет бели звезди. На лицето й бяха изписани въпроси. Луис забеляза как изражението му се промени, преди да влезе в люка. Розетите на Кемплерер бяха едно нещо, а преминаването от безтегловност към гравитация — друго. Разбра, че тя се стъписа от гледката на непознатите звезди.
— Не се опитвай да ме изненадаш с нищо, защото съм въоръжен — каза Луис, докато отваряше капака на креслото.
Оранжевото лице на кзинта остана безизразно.
— Пристигнахме ли?
— Ъхъ. Изключил съм двигателите. Няма да имаш време да ги свържеш с пулта. Освен това, към нас са насочени два големи рубинови лазера.
— Мислиш, че бих се опитал да избягам на хиперскоростен режим. Едва ли е възможно. Сигурно сме в обсега на някоя даденост.
— Ще се изненадаш от това, което ще ти кажа, но сме в обсега на пет дадености.
— На цели пет? Наистина ли? За лазерите обаче ме излъга, Луис, засрами се.
Така или иначе, кзинтът излезе от креслото си по съвсем миролюбив начин. Луис го последва, държейки променливата сабя в готовност. Оказал се в ръкава, кзинтът изведнъж спря, пленен от гледката на растящия звезден петоъгълник.
Едва ли можеше да я наблюдава от по-добра позиция.
„Далечният изстрел“, все още в режим на хиперскорост, бе на разстояние половин светлинен час пред флота на кукловодите. Разстояние, по-малко от това между Земята и Юпитер. Флотът обаче се движеше с ужасна скорост, изоставайки незначително от собственото си светлинно излъчване. Светлината, която виждаха на борда на „Далечният изстрел“, идваше от много по-далече. Когато корабът спря, розетата бе твърде малка, за да бъде забелязана. Съвсем малка, макар и вече видима, когато Тила преминаваше през ръкава. Сега беше огромна и продължаваше да расте с голяма бързина.
Пет бледосини точки, разположени във форма на правилен петоъгълник, вече заемаха цялото небе. И не преставаха да растат…
За кратък миг „Далечният изстрел“ се оказа обграден от пет свята. След това те изчезнаха. Не избледняха, а именно изчезнаха, тяхната отдалечаваща се светлина стана невидима. Оказа се, че променливата сабя е в ръцете на Говорещия с животни.
— За Бога! — избухна Луис. — Не изпитваш ли любопитство?
Кзинтът бе потънал в размисъл.
— Изпитвам любопитство, но и гордост, при това в много по-голяма степен. — Прибра острието на сабята и я подаде на Луис. — Всяка заплаха за мен е предизвикателство. Ще тръгваме ли?
Корабът на кукловодите бе робот. Обитаемият му отсек се състоеше от едно-единствено грамадно помещение. Четири противошокови кресла с форма, съобразена с физиката на екипажа, бяха подредени в кръг около устройството за освежаване.
Нямаше прозорци.
Нямаше и безтегловност, за радост на Луис. Съществуваше гравитация, която обаче не бе съвсем като земната. И въздухът не беше съвсем като въздуха на Земята. Налягането му бе малко по-високо. Имаше и миризми, не неприятни, но странни. Луис усети уханието на озон, на въглехидрати и на кукловоди — на много кукловоди — и още доста миризми, които не успя да свърже с нищо познато.
В помещението нямаше ъгли. Кривите стени преминаваха плавно в под и таван. Креслата и освежаващото устройство изглеждаха като разтопени наполовина. В света на кукловодите не бе имало и нямаше да има нищо твърдо или остро. Нищо, в което някой да може да се пореже или натърти.
Несус се отпусна щастливо в креслото си, така, сякаш нямаше кости. Чувстваше се толкова удобно, че чак да му завидиш.
— Не ще да говори — засмя се Тила.
— Разбира се, че не ща — отвърна кукловодът. — По-точно, не исках да започвам да ти обяснявам, понеже след идването на останалите щеше да ми се наложи да спра и да започна разказа отначало. Без съмнение, у вас предизвика любопитство гледката на…
— На летящи светове — прекъсна го кзинтът.
— И на Кемплерерови розети — добави Луис. От едва доловимото жужене разбра, че корабът се движи. Заедно с Говорещия с животни оставиха багажа си и се наместиха в креслата. Тила подаде на Луис червена напитка с вид на плодов сок.
— С колко време разполагаме? — попита Луис.
— Ще кацнем след час. Тогава ще ти бъде обяснено и кое е крайното ни местоназначение.
— Времето ще стигне. Хайде сега, започвай да разказваш. Кой измисли тази работа с летящите светове? Такива весели разходки не ми се виждат съвсем безопасни.
— Безопасни са, Луис! — личеше си, че кукловодът е напълно искрен. — Много по-безопасни от кораба, с който сега летим. А той е къде-къде по-безопасен от повечето кораби, построени от хората. Повярвай ми, имаме голям опит в преместването на светове.