— За Бога! Нима вашето слънце се е превърнало в червен гигант?
— Да. Малко след като сме преместили нашия свят, слънцето започнало да набъбва. Това е станало по времето, когато прадедите ти все още са използвали бедрените кости на антилопи, за да трошат черепи. Тогава, когато вече сте могли да си зададете въпроса къде се намира нашият свят, сте започнали да ни търсите не там, където е трябвало…
Несус помълча няколко секунди.
— Бяхме прикоткали при нас и подходящи планети от близки звездни системи, с което увеличихме броя на селскостопанските светове на четири, и ги подредихме във формата на розета на Кемплерер. Когато слънцето ни започна да се издува, наложи се да ги преместим всички едновременно, като при това им осигурим източници на ултравиолетово излъчване, което да компенсира отслабването на дейността на жълтото джудже. Вече разбираш, че преди двеста години, когато решихме да напуснем галактиката, бяхме доста добре подготвени. Понатрупали бяхме опит в преместването на светове.
Докато говореха, розетата бе увеличила размерите си. Светът на кукловодите приближаваше под краката им, растеше и се готвеше да ги погълне. Звездите, разпръснати из черните морета, се бяха уголемили и превърнали в малки острови. Континентите излъчваха светлина, по-силна от слънчевата. Преди много години Луис Ву, застанал на склона на планината Виж го там, бе наблюдавал водопада на Голямата река, най-високия в известното пространство. Погледът му бе проследил падането на водата до място, разположено някъде в безкрая, където водният поток се бе превърнал в размита бяла мъгла. Именно тази размитост на мъглата се бе запечатала в паметта му и тогава Луис Ву, почти хиптонизиран, се бе заклел, че ще живее вечно. Как иначе щеше да види всичко онова, което трябваше да бъде видяно?
Сега още веднъж се увери, че тогавашното му решение е било правилно. Светът на кукловодите продължаваше да се приближава.
— Гледай ти — каза Говорещия с животни. Раздвижването на дългата му розова опашка показваше, че се вълнува, макар лицето и гласът му да не издаваха безпокойство. — Несус, фактът, че не сте смели, беше достатъчен за нашето презрение. Това обаче явно ни е заслепило. Расата ви е опасна. Ако се бяхте страхували от нас, можеше да ни унищожите. Вашата сила е ужасяваща. Нямаше да бъдем в състояние да ви попречим.
— Един кзинт не би могъл да се бои от едно тревопасно.
Несус не беше вложил ирония в думите си, но Говорещия реагира гневно.
— Та кое разумно същество няма да се страхува от подобна сила?
— Разочароваш ме. Страхът е брат на ненавистта. Тогава може да се предположи, че един кзинт напада това, от което се бои.
Разговорът започна да придобива неприятен привкус. При положение, в което „Далечният изстрел“ се намираше на стотици светлинни години от известното пространство и всички те зависеха от милостта на кукдоводите, не беше разумно кукловодите да откриват причини да се боят от тях.
Трябва да се смени темата. И то бързо! Луис понечи да отвори уста.
— Хей! — каза Тила. — Всички вие говорите за Кемплерерови розети през цялото време. Кой ще ми обясни какво представляват?
Докато двамата извънземни започнаха да се надпреварват с отговорите, той се запита дали е имал основание да мисли за Тила като за повърхностно момиче.
Глава шеста
КОЛЕДНА ПАНДЕЛКА
— Значи, именно с мен си направихте шега — каза Луис Ву. — Вече знам къде да открия света на кукловодите. Много мило от твоя страна, Несус. Изпълни обещанието си.
— Бях те предупредил, че информацията за теб ще е по-скоро изненадваща, отколкото полезна.
— Хубава шега — рече кзинтът. — Чувството ти за хумор ме учудва, Несус.
Под тях имаше малък остров с формата на змиорка, обкръжен с море от мрак. На Луис се стори, че вече различава контурите на високи, източени сгради. Очевидно, извънземни нямаше да се допускат на материка.
— Не се шегуваме — каза Несус. — Моята раса няма чувство за хумор.
— Странно, винаги съм мислил, че чувството за хумор е част от интелекта.
— Не е. Хуморът произлиза от прекъснат защитен механизъм.
— И все пак…
— Говорителю, никое разумно същество никога не прекъсва един защитен механизъм.
С доближаването на кораба до повърхността гледката започна да става по-отчетлива: улици, обградени от слънчеви панели, прозорци по сградите, осветление на райони, наподобяващи паркове. В последния миг преди кацането Луис успя да зърне сгради, високи цели мили и източени като острие на рапира. След това градът присветна, сякаш поглъщайки ги, и те се оказаха на твърда земя.