Луис си поръча още една чаша. Доколкото познаваше историята на кзинтите, четиримата проявяваха огромно самообладание. Кукловодът беше все още жив.
Спорът заглъхна и четиримата кзинти се обърнаха към масата на Луис.
— Как се казваш? — кзинтът с черните вежди отправи този въпрос към кукловода.
— Използвам човешкото име Несус — отвърна кукловодът. — А истинското ми име е… — от странните му гърла се разнесе няколкосекундна музика.
— Добре, Несус. Ти сигурно вече си разбрал, че ние четиримата сме кзинтска делегация с мисия на Земята. Това е Харч. Онзи е Фтанс. Другият, с жълтите ивици, е Хрот. Аз, тъй като съм само чирак и кзинт от ниско потекло, нямам име. Наричат ме Говорещия с животни.
Луис примигна.
— Проблемът ни е, че сме необходими тук. Предстои да участваме в много важни преговори… но това не е твоя грижа. Реши се, че единствено на мен може да ми се намери заместник. Ако твоят кораб наистина си струва, ще дойда с теб. В противен случай ще трябва да докажа смелостта си по друг начин.
— Съгласен съм — каза кукловодът и стана. Луис остана седнал.
— Каква е титлата ти в Кзин? — попита той.
— На езика на героите… — кзинтът започна да ръмжи.
— Защо не назова истинската си титла? Това умишлена обида ли беше?
— Да — каза Говорещия с животни, — бях разгневен.
Привикнал на собствените си разбирания за тактичност, Луис бе очаквал кзинтът да го излъже. Тогава щеше да се престори, че е повярвал на лъжата му, и извънземният ще започне да се държи по-учтиво. Обаче вече беше късно. Луис се поколеба за частица от секундата, преди да зададе следващия си въпрос.
— Какъв е обичаят в такива случаи?
— Ще трябва да се бием с голи ръце, веднага щом ми отправиш предизвикателство. Или единият от нас ще трябва да се извини на другия.
Луис се изправи. Знаеше, че извършва самоубийство, но и обичаят му беше много добре известен.
— Предизвиквам те на двубой — каза. — Ще се бием със зъби срещу зъби, с нокти срещу пръсти, щом не можем да живеем в мир в една и съща вселена.
Без да повдигне глава, обади се кзинтът на име Хрот.
— Длъжен съм да се извиня от името на моя другар, Говорещия с животни.
— Какво? — не разбра Луис.
— Това ми е служебно задължение — отвърна кзинтът с жълти ивици. — В природата ни е да се оказваме в ситуации, когато трябва или да се извиняваме, или да се бием. Знаем какво ни се случва, когато се бием. Откакто за пръв път се сблъскахме с хората, броят ни намаля осем пъти. Нашите колонизирани светове сега са ваши колонизирани светове. Видът, който ни робуваше, беше освободен и научен на човешка технология и човешка етика. Когато ни се налага да се извиняваме или да се бием, мое служебно задължение е да се извинявам.
Луис седна. Реши, че май ще продължи да живее.
— За нищо на света не бих се занимавал с твоята работа — каза на кзинта.
— И аз. Патриархът обаче смята, че за друго не ме бива. Не съм много умен, здравето ми куца, а и чувството ми за координация е ужасно. Какво ми остава да правя?
Луис отпи от чашата си и изпита желание някой да смени темата. Примирилият се с ролята си кзинт кой знае защо му подейства потискащо.
— Хайде да се нахраним, Несус — каза Говорещия с животни. — Освен ако мисията е неотложна.
— Съвсем не е неотложна. Екипажът ни все още не е попълнен. Моите колеги ще ми се обадят, когато открият подходящ четвърти член. Най-добре е наистина да се нахраним.
Говорещия с животни каза още нещо, преди да седне на своята маса.
— Луис Ву, намирам предизвикателството ти за многословно. Ако си решил да предизвикаш един кзинт, достатъчно е да нададеш гневен крясък. Крещиш и скачаш.
— Крещиш и скачаш — повтори Луис. — Сериозна работа.
Глава втора
ПЪСТРАТА ДРУЖИНА
Луис Ву познаваше хора, които си затварят очите, преди да влязат в пътна кабина. Завивало им се свят, казваха. Той знаеше, че това са глупости. Някои от приятелите му обаче вършеха още по-големи чудатости.
Набра номера с отворени очи и след малко наблюдаващите го извънземни изчезнаха.
— Ето го! Върна се! — извика възбуден глас. Около вратата се образува тълпа и на Луис му се наложи да си пробива път през нея.
— Абе, глупаци, още ли сте тук? Не се ли сети поне един от вас да се прибере? — простря ръце, уж за да ги прегърне, а след това ги повлече като булдозер. — Разчистете пътя, скапаняци, че още гости се задават.
— Страшен е! — чу друг глас до самото си ухо. След това нечии ръце хванаха неговата и насила мушнаха между пръстите му пълна чаша. Луис прегърна наведнъж седем-осем от своите приятели и се усмихна, доволен от посрещането.