Луис почувства как внезапно го заболя глава.
— Аз на това не му казвам късмет — рече Говорителя. — Ако е късмет, защо не се радвам? Изгубихме целта на пътуването си и се лишихме от последната надежда за избавление. Транспортните ни средства са унищожени. Един член на нашия екипаж е изгубен нейде в този грамаден град.
— Мъртва е — каза Луис. Когато го погледнаха неразбиращо, той посочи с пръст в полумрака. Велосипедът на Тила се мержелееше, осветен от фаровете.
— Ще трябва сами да си създаваме късмет от сега нататък — добави той.
— Виждам. Нали си спомняш, Луис, вече ти бях казал, че късметът й е непостоянен. Не можеше да бъде иначе. Ако бе действал непрекъснато, тя нямаше да се окаже на борда на „Лъжецът“. И ние нямаше да катастрофираме. — Кукловодът замълча и след малко отново проговори. — Моите съболезнования, Луис.
— И аз съжалявам — изръмжа Говорителя.
Луис кимна с благодарност. Бе предполагал, че ще изпитва по-силни чувства. Инцидентът в Окото обаче някак си бе променил отношението му към Тила. Оттогава тя му изглеждаше по-малко действителна от Говорителя или Несус. Беше се превърнала в мит. Извънземните бяха къде-къде по-реални.
— Трябва да си намерим нова цел — каза Говорещия с животни. — Да открием начин и да изведем „Лъжецът“ в откритото пространство. Признавам, че нямам идеи.
— Аз имам — каза Луис.
Говорителя бе изненадан:
— Вече?
— Искам обаче да ги преценя по-внимателно. Не знам дали няма да ви се сторят налудничави или най-малкото неосъществими. Така или иначе, ще ни трябва превозно средство. Нека помислим как да си го набавим.
— Ще ни трябва шейна. Ще използваме оцелелия велосипед като влекач. И нещо голямо за шейна, може би стената на някоя сграда.
— Струва ми се, че има и по-добри варианти. Сигурно ще мога да убедя Харлоприлалар да ми обясни как работи оборудването, което държи тази сграда във въздуха. Току виж се окаже, че можем да използваме самата сграда като превозно средство.
— Опитай — каза Луис.
— А ти?
— Нека помисля още.
Цялата стена на сградата бе претъпкана от машини. Част от тях бяха повдигачи. Други контролираха климатичната инсталация, водопровода и канализацията. Трети задействаха и поддържаха електромагнитния клапан. Несус работеше. До него стояха Луис и Прил, без да си обръщат внимание.
Говорителя все още бе в затвора. Прил бе отказала да го пусне.
— Бои се от теб — обясни му Несус. — Не ще и дума, че мога да я попритисна. Ще се качиш на един от велосипедите, а аз ще заявя, че докато не те пусне на платформата, няма да дойда. Тогава ще трябва да отстъпи.
— Отде да зная дали няма да ме вдигне до тавана и после да ме пусне да падна? Благодаря.
Тя обаче бе разрешила на Луис да се качи.
Даваше вид, че не й обръща внимание, но в същото време внимателно я изучаваше. Устата й бе малка и без устни. Носът й също бе малък, прав и тесен. Нямаше вежди.
Нищо чудно, че не долавяше каквото и да е изражение на лицето й. То му наподобяваше манекените, използвани от производителите на перуки.
След два часа работа Несус подаде главите си от една шахта.
— Не мога да осигуря самостоятелно придвижване. Повдигащият механизъм е в състояние единствено да задържа сградата над повърхността. Изключих обаче едно коригиращо устройство, което я фиксира точно над определено място. Сега тя е във властта на ветровете.
— Или на някой влекач — усмихна се Луис. — Ще вържем сградата за велосипеда ти и той ще я изтегли.
— Не е необходимо да я тегли. Има импулсен двигател и ще може да я движи, оставайки в нея.
— Виждам, че и за това си помислил. Този двигател обаче е страшно мощен. Ако велосипедът се отскубне и се развихри из сградата…
— Да… — кукловодът се обърна към Прил и започна да обяснява нещо бавно и обстойно на езика на пръстеновия свят. След това се обърна към Луис. — Разбрах, че тук има достатъчно големи запаси от електроизолационна пластмаса. Ако обвием целия велосипед в нея, оставяйки свободен единствено контролния пулт…
— Това не е ли малко прибързано решение?
— Луис, ако велосипедът се развихри, бих могъл да пострадам.
— Добре… А ще можеш ли да приземиш сградата, когато това се наложи?
— Да. Имам контрол върху вертикалното придвижване.
— В такъв случай няма да ни трябва влекач. Хайде да действаме.
Луис не спеше, просто си почиваше. Лежеше по гръб в голямото легло. Очите му бяха отворени и вперени в мехурообразния прозорец на тавана.
Иззад края на една засенчваща плоскост започнаха да се подават първите слънчеви лъчи. Зазоряването не беше далеч, но дъгата все още ярко синееше на фона на черното небе.