Преминаваха покрай Окото. Вятърът вече изпълваше с рев стълбището, водещо към наблюдателната платформа, виеше из коридорите на първия етаж и пищеше през счупените прозорци на по-горните. Всички коридори бяха залети от дъжда.
Тила, придружителят й и екипажът на „Невъзможния“ бяха насядали в спалнята на Луис. Мускулестият компаньон на Тила разговаряше със сериозен вид с Прил в единия ъгъл на стаята. Тя го слушаше внимателно, но в същото време не изпускаше от погледа си Говорещия с животни и прозореца. Останалите бяха обградили Тила, която им разказваше случилото се с нея. Устройството на полицейския участък унищожило внезапно по-голямата част от оборудването на велосипеда й. Локаторът, интеркомът и кухнята изгорели едновременно. Също и силовото поле. Тя самата оцеляла благодарение на това, че в силовото поле било вградено предпазно предупредително устройство. Усетила промяната и мигновено намалила мощността преди вятърът, предизвикан от скорост, надвишаваща два пъти звука, да й откъсне главата. Само за секунди успяла да падне под бързината, смятана за нарушение на правилата за движение. Още малко и полицейското устройство щяло да унищожи и двигателя й. Когато силовото поле отказало напълно, вятърът вече бил поносим.
Тила обаче не се чувствала спокойна. Не била забравила разминаването на косъм със смъртта в буреносния облак, а то пък почти веднага било последвано от полицейското нападение. Насочила велосипеда си надолу, търсейки в мрака място за приземяване.
Видяла малко площадче, оградено от магазини. От овалните врати на сградите излизала оранжева светлина. Кацането било доста твърдо, но тя не обърнала внимание на това; нали успяла да се приземи!
Тъкмо когато слизала от велосипеда, той отново излетял. От рязкото движение се преметнала презглава. Застанала на четири крака, гледайки към него. Отдалечавал се в небето, подобен на смаляваща се камбанка. Изведнъж Тила се разплака.
— Сигурно си нарушила правилника — рече Луис.
— Не ме интересува защо ми се случи това. Чувствах се… — Нямаше думи, с които да обясни как точно се е чувствала, но все пак опита. — Исках да кажа на някого, че съм се загубила. Нямаше обаче жив човек. Седнах на една от каменните пейки и се разплаках. Плаках няколко часа. Страх ме беше да тръгна нанякъде, защото знаех, че ще ме търсите. Тогава се появи той — Тила посочи с поглед придружителя си. — Много се изненада, като ме видя. Попита ме нещо, но не го разбрах. Явно се опитваше да ме успокои. Радвах се, че дойде, макар и да не можеше с нищо да ми помогне.
Луис кимна разбиращо. Тила щеше да се довери на всеки. Непременно щеше да очаква помощ или съчувствие от първия срещнат. Но този път можеше да бъде съвсем спокойна.
Придружителят й беше необикновен човек.
Веднага си личеше, че е герой. Не беше необходимо да го видиш в битка с дракони, за да разбереш това. Достатъчно беше да съзреш мускулите му, ръста, черната метална сабя. Издаващите сила черти на лицето му, удивително еднакви с тези на скулптурата в замъка, наречен „Небеса“. Рицарските обноски, които проявяваше в разговора си с Прил, без да обръща внимание на това, че тя е от женски пол. Дали само защото предполагаше, че принадлежи на друг мъж?
Беше гладко избръснат. Вероятно бе наполовина Строител по кръв. Косата му бе дълга, с пепеляв цвят и недотам чиста и растеше над челото, издаващо благородство. На кръста си носеше пояс от кожата на някакво животно.
— Той ме нахрани — каза Тила. — Погрижи се за мен. Вчера ни нападнаха четирима мъже и той ги прогони само с тази сабя. За два дни успях да го науча на много думи на интерезик.
— Така ли?
— Доста се е занимавал с чужди езици.
— Това не е било много учтиво от твоя страна.
— Какво?
— Нищо, нищо. Продължавай.
— Той е стар, Луис. Поемал е големи дози от нещо, наподобяващо възстановителя. Каза, че го взел от някакъв зъл магьосник. Толкова стар, че дедите му си спомняли крушението на градовете.
— Знаеш ли какво е намислил? — погледът й стана дяволит. — Отправил се е на дълъг поход. Много отдавна се заклел, че ще достигне основата на дъгата. И тръгнал към нея. От няколкостотин години е на път.
— Основата на дъгата?
Тила кимна утвърдително. Усмивката й бе много мила и очевидно казаното я развеселяваше, но в очите й се криеше и нещо друго.
Луис бе съзирал в нейния поглед любов, но нежност — никога.
— Ти май му се възхищаваш за това. Нима не знаеш, малка глупачко, че не съществува никаква дъга?