— Още не си ми казал накъде сте тръгнали — рече Тила.
— Не мога и да ти кажа, Тила. Обаче…
— Какво? Даже и това не искаш да ми кажеш?
— Обаче би могла да разгледаш една холограма, която дадох на Луис Ву. Друга информация засега не мога да ти предоставя.
Луис й даде холограмата, на която се виждаше съчетанието от яркобелия диск и синята ивица. Тя я огледа продължително и внимателно и само Луис Ву забеляза как през това време гневна кръв нахлу на лицето й.
Когато проговори, изплю думите си като мандаринени семки — всичките наведнъж.
— По-смехотворно нещо не бях виждала! Очаквате Луис и аз да се засилим отвъд известното пространство в компанията на кзинт и кукловод, само задето са ни показали на картинка синя панделка и светло петно. Смешна работа!
— В такъв случай, да приема ли, че не искаш да дойдеш с нас?
Момичето сви вежди.
— Искам ясен и недвусмислен отговор. Може би моите агенти скоро ще открият друг кандидат.
— Да — рече Тила Браун. — Да, отказвам.
— Запомни тогава, че съгласно човешките закони трябва да запазиш в тайна нещата, които чу тук. За консултацията ти е изплатен хонорар.
— Че на кого ще разправям? — засмя се малко изкуствено Тила. — И да започна да разправям, кой ще ми повярва? Луис, ти наистина ли приемаш сериозно…
— Да — той вече мислеше за други неща, като например как тактично да я накара да излезе от стаята. — Няма обаче да тръгвам веднага. Празненството все още продължава. Ще ме заместиш ли? Превключи музикалната уредба от четвърта на пета касета. И кажи на всеки, който попита за мен, че след малко ще се появя.
Луис изчака вратата да се затвори зад нея, преди да проговори.
— Вижте какво, направете ми една услуга. Че и на самите вас. Оставете ме да преценя кое човешко същество е подходящо за скок в неизвестността.
— Знаеш, че не разполагаме все още поне с двама кандидати, та да можем да направим избор — каза Несус.
— Има десетки хиляди кандидати.
— Не съвсем. Много от тях не отговарят на условията. Други не могат да бъдат открити. Но може би ще ми обясниш защо това човешко същество е неподходящо, според твоите собствени критерии.
— Много е млада.
— Кандидатът ни трябва непременно да бъде от по-колението на Тила Браун.
— Подбираш хора заради това, че са извадили късмет! Хайде, няма да ти обръщам внимание, няма да седна да споря с теб. Познавам същества, които са още по-смахнати. Неколцина от тях можеш да откриеш и тук, сред гостите… А и сам видя, че тя не е ксенофил.
— Не е и ксенофоб. Не се страхува от нито един от нас.
— Тя няма… няма огън. Не е…
— Не е скитница по призвание — каза Несус. — Щастлива е там, където се намира. Това наистина е недостатък. Не иска нищо. Как обаче щяхме да разберем това, ако не я бяхме попитали?
— Добре, намери си сам кандидати — Луис тръгна към вратата.
Зад него кукловодът пропя.
— Луис! Говорителю! Получих сигнал! Един от агентите ми е открил кандидат!
— Сигурно — отвърна Луис с крива усмивка. Пред него, в средата на хола, Тила Браун се беше вторачила в друг кукловод от Пирсън.
Луис се събуди бавно. Спомни си, че преди лягане бе поставил на главата си приспиващо устройство, настроено за едночасов сън. След като се изключеше, той нямаше как да не се събуди, тъй като неудобството от шлема щеше да го разсъни.
Шлемът не бе на главата му.
С рязко движение седна на леглото.
— Аз го свалих — каза Тила Браун. — Наистина се нуждаеше от сън.
— Ох, божичко, колко е часът?
— Седемнадесет и нещо.
— Лош домакин се оказах. Какво става с празненството?
— Останали са двадесетина души. Не се тревожи, обясних им какво правя. Всичките решиха, че добре съм го намислила.
— Хубаво — Луис стана от леглото. — Благодаря ти. Ще отидем ли при останалите гости?
— Първо бих искала да поговоря с теб.
Той отново седна на леглото. Отпадналостта, предизвикана от съня, вече го напускаше.
— За какво? — попита я.
— Ти наистина ли ще се включиш в това лудешко пътешествие?
— Да.
— Не виждам защо.
— Аз съм на десет пъти повече години от теб — каза Луис Ву — и вече не ми се налага да работя, за да се издържам. Не притежавам търпението, необходимо на учения. По едно време пишех, но това се оказа трудна работа, което съвсем не бях очаквал. Какво ми остава тогава? Да играя.