— Търся Прил — каза Луис в интеркома. — Търся Харлоприлалар. Там ли си, Прил?
— Да.
— Стой и чакай. След двадесет минути всичко ще приключи.
— Добре. Доста време измина.
Дъгата сякаш гореше над главите им. Застанали на хиляда мили височина над пръстеновия свят, можеха да наблюдават как тя се слива със стените по ръба и с плоския ландшафт. Бяха се оказали в положение, подобно на това на първия човек в космоса, който преди хиляда години погледнал надолу към Земята и констатирал, че тя, Боже мой, наистина е кръгла.
— Нямаше как да го узнаем — рече тихо Луис. Кзинтът обаче насочи погледа си към него.
Луис не забеляза странния поглед на Говорителя.
— А можеше да си спестим много грижи. Можеше да поемем обратния път веднага, след като открихме черната нишка. Тандж да го вземе, как, не се сетихме да вземем на буксир „Лъжецът“ с велосипедите си! В такъв случай обаче Тила нямаше да се срещне с Търсача.
— Значи, отново се е намесил късметът й.
— Така е — Луис изведнъж потрепери. — На глас ли говорих?
— Аз те слушах.
— Трябваше да го съобразим — рече Луис. Проходът между острите върхове бе вече много близо и чувстваше потребност да приказва. — На Строителите никога нямаше да им хрумне да поставят планина с такава височина именно тук. Ако за нещо са им трябвали планини, високи хиляда мили, то те си имат такива по протежение на милиарди километри на двете стени на ръба.
— Но Божия юмрук действително съществува, Луис.
— Не е така. Той е просто черупка. Погледни надолу. Какво виждаш?
— Материала, от който е изградена основата на пръстена.
— А ние, когато го видяхме първия път, решихме, че е мръсен лед! Лед, който съществува във вакуум! Да оставим обаче това. Спомняш ли си нощта, когато ти разучаваше онази гигантска карта на пръстеновия свят? Тогава не откри никъде Божия юмрук. Защо?
Кзинтът не отговори.
— Нямаше го на картата, затова не го откри. Не е бил нанесен на нея, когато са я правили. Прил, там ли си?
— Тук съм. Защо би трябвало да ви напускам?
— Добре. Затвори вратите на шлюза. Сега. И внимавай да не докоснеш черната нишка.
— Не забравяй, че тази нишка е създадена от моя народ. — Гласът на Прил бе изпълнен с пукота на статичното електричество. — И двете врати са затворени — каза тя след малко.
„Невъзможния“ вече преминаваше между двата върха. Луис ставаше все по-напрегнат. Подсъзнателно се надяваше пред тях да се открие каньон или проход.
— Луис, какво очакваш да намериш в кратера на Божия юмрук?
— Звезди — отговори Луис Ву.
Кзинтът също бе напрегнат.
— Недей да се подиграваш с мен! Честта…
Изведнъж се оказаха от другата страна. Нямаше никакъв проход. Само счупена яйчена черупка, образувана от материала на основата, уплътнен вследствие на ужасяващото налягане до дебелина няколко фута. Отвъд черупката се намираше кратерът на планината Божия юмрук.
Започнаха да падат. И кратерът бе пълен със звезди.
Луис Ву имаше прекрасно въображение. Пред мисления му взор се бе образувала една удивително ясна картина.
Първо се появи системата на пръстеновия свят. Стерилна, чиста и свободна от космически кораби. Лишена от всичко, освен от една звезда глас Г-2, от броеница от засенчващи квадратни плоскости и от самия пръстенов свят.
Появи се и чуждо космическо тяло, преминаващо наблизо. Прекалено наблизо. Луис наблюдаваше как тялото излиза по хиперболична траектория от междузвездното пространство и как на пътя му се изпречва препятствие — външната част на пръстеновия свят.
В образите, създавани от въображението на Луис, тялото имаше размерите на земната Луна.
Навярно в първите секунди то се е превърнало в йонизирана плазма. Метеоритът може да се охлади чрез изпарение, чрез високотемпературно освобождаване от собствената си кожа. В случая обаче превърналият се в пара газ е нямало къде да си пробие път, освен в деформираната вдлъбнатина на основата на пръстеновия свят. Ландшафтът изведнъж се е издигнал нагоре. На площ, по-голяма от повърхността на Земята, грижливо планираните екологични структури и валежи били пратени по дяволите. Целият район се извисил с хиляда мили повече от предвиденото, преди невероятно здравата основа на пръстеновия свят да бъде пробита, за да може да премине през нея огненото кълбо.
Божи юмрук! Да, тандж да го вземе! Наблюдавайки панорамата, разкриваща се пред неговата арестантска килия в пръстеновия свят, Луис си беше представил всичко това. Кълбо от адски огън с размерите на земната Луна бе си проправило път през основата на пръстена така, както юмрукът на силен човек пробива картонена кутия.