Луис се отпусна в едно кресло. Стори това по-скоро за успокоение на другия, отколкото заради собственото си удобство. Седнал щеше да изглежда по-безопасен. Креслото бе стандартна направа, самонастройващ се масажиращ модел, предназначен изключително за хора. Луис усети слабо ухание, напомнящо му едновременно за рафт с подправки и за химическа лаборатория. Не беше неприятно.
Извънземното се бе отпуснало върху сгънатия си заден крайник.
— Навярно се чудиш защо те докарах тук. Ще трябва да ти обясня. Какво знаеш за моята раса?
— Мина доста време, откакто бях гимназист. Някога сте имали търговска империя, нали? Това, на което ние казваме „известното пространство“, е било само част от нея. Знаем, че триноците са търгували с вас, а ние ги видяхме за пръв път едва преди двадесет години.
— Да, и с триноците сме търгували. Главно с посредничеството на роботи, доколкото си спомням.
— Вашата бизнесимперия е била поне на хилядолетна възраст и се е простирала на светлинни години разстояние. И изведнъж всичките сте я напуснали. Изоставили сте всичко. Защо?
— Нима вече се е забравило защо? Избягахме, за да се спасим от избухването на граничния слой на галактиката.
— Знам това — каза Луис. Макар и смътно, спомняше си, че верижната реакция на избухващите свръхнови звезди на ръба на галактиката всъщност бе забелязана за пръв път от извънземни. — Но защо трябва да бягате още отсега? Слънцата от граничния слой избухнаха преди десет хиляди години. Светлината им ще стигне тук едва след още двадесет хиляди.
— Ей, хора, много сте безгрижни — рече кукловодът. — Ако я карате така, няма да се опазите. Не виждате ли опасността? Челната радиационна вълна ще превърне цялата тази област от галактиката в необитаема.
— Двадесет хиляди години са много време.
— Гибелта и след двадесет хиляди години си е гибел. Моята раса избяга в посока на Магелановите облаци. Някои обаче останахме, в случай че нещо застраши миграцията на кукловодите. Такава опасност вече се появи.
— Тъй ли? Що за опасност е?
— Все още нямам свободата да ти отговоря на този въпрос. Обаче ще ти покажа нещо.
Кукловодът се присегна към нещото, поставено върху една маса.
Луис, който дотогава се бе чудил къде извънземното държи ръцете си, видя, че устите му бяха същевременно и негови ръце.
При това хубави ръце, реши той, докато кукловодът му подаваше холографска снимка. Отпуснатите и еластични устни стърчаха цели инчове отвъд зъбите. Бяха сухи като човешки пръсти и покрити с множество израстъци, наподобяващи именно пръсти. Луис успя да види как зад четвъртитите вегетариански зъби пъргаво проблясна раздвоен език.
Взе холографската снимка и се вгледа в нея.
Първоначално не разбра нищо, но продължи да гледа с надеждата, че картината ще му се изясни. Виждаше се малък бял диск, който приличаше на слънце от клас ГО, К9 или К8. Светещият обект обаче не можеше да е слънце. Частично зад него, на фона на космическия мрак, се виждаше небесносиня ивица. Тя бе с геометрически правилна форма, с остър ръб и на вид изглеждаше твърда и от изкуствен произход. Бе и по-широка от светещия диск.
— Прилича на звезда с обръч — каза Луис. — Какво всъщност е това?
— Можеш да задържиш снимката и да я проучиш, ако желаеш. А сега ще ти кажа защо те докарах тук. Смятам да образувам четиричленна изследователска група, в която да участваме и аз, и ти.
— Какво има за изследване?
— Все още нямам свободата да ти го кажа.
— Не се занасяй. Би трябвало да съм слабоумен, за да се хвърля слепешката в неизвестността.
— Честита ти двестагодишнина — рече кукловодът.
— Благодаря — отвърна Луис изумен.
— Защо избяга от честването на собствения си рожден ден?
— Това не е твоя работа.
— Моя е. Извинявай, Луис Ву, но защо избяга от собствения си рожден ден?
— Реших, че двадесет и четири часа не са достатъчни за отбелязването на двестагодишнина. Затова се заех да ги удължа, като започнах да прескачам границата между часовете. Като извънземен ти не би могъл да ме разбереш.
— Бил си очарован от начина, по който е протекло празненството?
— Не съвсем. Всъщност …
Луис си спомни, че никак не беше очарован. Напротив. Макар и веселбата да се беше развила уж както трябва.
Празненството беше започнало страхотно. Така и трябваше, нали имаше приятели във всички часови пояси. Не биваше да се пропилее даже и една минута от този ден. Из цялата къща имаше спални комплекти и за дълбок сън, и за лека дрямка. За тези, които не искаха да пропуснат нищо, бяха осигурени препарати за бодърстване. Едни от тях предизвикваха любопитни странични ефекти. Други — никакви.