— Абе, глупаци, още ли сте тук? Не се ли сети поне един от вас да се прибере? — простря ръце, уж за да ги прегърне, а след това ги повлече като булдозер. — Разчистете пътя, скапаняци, че още гости се задават.
— Страшен е! — чу друг глас до самото си ухо. След това нечии ръце хванаха неговата и насила мушнаха между пръстите му пълна чаша. Луис прегърна наведнъж седем-осем от своите приятели и се усмихна, доволен от посрещането.
Гледан отдалеч, той приличаше на човек от Изтока, с бледожълта кожа и дълга бяла коса. Синьото му одеяние бе облечено небрежно, така че можеше да се предполага, че ще затруднява движенията му. Но не ги затрудняваше.
Видяна отблизо, мистификацията ставаше ясна. Кожата му не беше бледожълта, а хромова, като цвета на кожата на един някогашен герой от комиксите — Фу Манчу. Плитката му бе прекалено гъста и белотата й не бе предизвикана от годините. Беше бяла с примес от бледосин цвят, цветът на светлината, излъчвана от слънцата-джуджета. Окраската на Луис Ву, както и на всички жители на планетата, бе от синтетично естество.
Това, че беше жител на планетата, се разбираше веднага. Не беше бял, монголоид или негроид, макар че в него се забелязваха признаци и на трите раси. Такава равномерна смесица на кръвта се получаваше само след доста столетия. За човек, живеещ при гравитация от 9.98 метра в секунда, стойката му бе естествена. Взе чашата, подобна на луковица, и се усмихна на гостите си.
Така се случи, че усмивката му се отрази в чифт сребърни очи, разположени само на инч от неговите.
Тила Браун се бе доближила до него толкова много, че носовете и гърдите им се опираха. Кожата й бе синя на цвят, с изящна мрежа от сребърни нишки. Косата й напомняше бенгалски огън, очите й — изпъкнали огледала. Беше двадесетгодишна и Луис я беше срещал и по-рано. Думите й бяха плитки, наситени с клишета и глуповат ентусиазъм. Затова пък бе много хубава.
— През цялото време исках да те попитам — рече му тя задъхано — как успя да докараш тук един тринок?
— Само не ми казвай, че още е тук.
— А, не е. Свърши му въздухът и си тръгна.
— Пошегувал се е — информира я Луис. — Зареден тринокски преобразовател на въздуха може да ти служи дълго. Ако искаш да знаеш, точно този тринок преди време беше мой гостенин и пленник едновременно цели две седмици. Корабът му, заедно с екипажа, срещнал гибелта си в граничния слой на известното пространство и ми се наложи да го взема на буксир до Маргрейв, където му построиха специална кабина, годна за обитаване.
В очите на момичето се появи приятно удивление. На Луис пък му стана драго, че те се оказаха на едно равнище със собствените му очи. Крехката красота на Тила Браун я караше да изглежда по-дребна, отколкото всъщност беше. Погледът й се премести зад рамото му и очите й се разтвориха още повече. Луис се усмихна, когато се обърна.
От пътната кабина излизаше с тръс Несус кукловодът.
Той бе предвидил всичко това още в ресторанта на Крушенко. Беше се опитал да убеди Несус да им разкаже нещо за предстоящата мисия. Кукловодът обаче се страхуваше от шпионски инсталации.
— Тогава ела у дома — предложи му Луис.
— Нали там е пълно с гости?
— В кабинета ми гости няма, а той е напълно обезопасен. Освен това, помисли какъв фурор ще предизвикаш! Стига, разбира се, гостите ми да не са си отишли.
Фурор наистина имаше. По едно време в стаята се чуваше само тропотът на копитцата на кукловода. След него се яви и Говорещия с животни. Кзинтът огледа морето от човешки лица около себе си и и след това бавно започна да се озъбва.
Някой разля напитката си върху саксия с палма. На един от клоните й подобно на орхидея създание от Гъмиджи затрака сърдито със зъби. Хората се отдалечиха от пътната кабина и започнаха да коментират.
— Да, да, не си пиян, и аз ги виждам.
— Хапчета за изтрезняване? Чакай да погледна в чантата си.
— Голям купон направи Луис. Бива си го.
— Та как, казваш, му викат на това нещо?
Не знаеха как да реагират на присъствието на Несус. Повечето си даваха вид, че не му обръщат внимание, и избягваха да говорят за него, да не би да ги вземат за глупаци. Още по-странна бе реакцията им спрямо Говорещия с животни. Кзинтът, някога най-страшният враг на човека, сега се превърна в обект на почитание, сякаш бе герой.
— Върви след мен — каза Луис на кукловода. Ако имаше късмет, кзинтът щеше да ги настигне.
— Извинявайте — повтаряше Луис, пробивайки си път в тълпата. На множеството любопитни въпроси, които междувременно му бяха зададени, реагира единствено със загадъчна усмивка.
Оказал се в кабинета си, той залости вратата и включи неутрализиращата инсталация.