Тази нощ, когато най-сетне паднах в забравата на съня, не бях сигурен дали сънувам, или просто си спомням. Защото в тъмните часове преди разсъмване неописуеми сенки витаеха из ъглите на моята килия и вече не можех да различавам съня от будния свят.
Същите образи продължиха да се връщат и да ме измъчват. Село Тайбърн, на запад от Лондон, в една подгизнала от дъжд априлска сутрин преди пет години. Екзекуцията на един мисионер йезуит — Хенри Уитингъм.
Тълпата крещи от дървения подиум до Тайбърн Три — тристълбите бесилки, които са място на смърт в продължение на толкова години. Когато колата се появява пред погледите им, всички се радват и крещят. Процесията излиза на площада, затворникът е воден на въже. Той е гол, само с окървавена ленена препаска. Пада по очи на земята. Когато го вдигат от мръсотията, тълпата вижда кървавото, подуто и почерняло лице на Уитингъм. Дъждът залива сцената. Палачът помага на осъдения да застане прав на колата, спряна под бесилката. Нахлузват му примката и бързо издърпват колата.
Той се полюлява и рита. Тълпата реве от възбуда. Една жена и трима мъже изскачат от множеството и се опитват да издърпат краката на Уитингъм, за да ускорят края му, но са изблъскани от пазачите. След това режат въжето и отнасят Уитингъм на дървена платформа, където го връзват за китките и глезените.
Настава тишина. Сякаш дори природата утихва. Вятърът спира, дъждът отслабва. Лицето на затворника е цялото в кръв, устата му е зейнала. Повечето от зъбите му са избити. Запушват устата му и свалят препаската. Палачът сграбчва половите му органи и с едно-единствено движение ги отрязва. Кръвта бликва силно и мокри кожения му елек. Уитингъм се гърчи в спазми, извива се и пищи въпреки кърпата в устата. След като захвърля отрязаната плът в един кош, палачът се навежда, сграбчва го за косата и прекарва острието по дължината на голия му торс.
Уитингъм е парализиран от шока. Но е още жив. Палачът бръква в зеещия отвор и измъква шепа слузести сиви вътрешности. Дърпа и ги срязва, преди да ги хвърли в коша. След това се заема със сърцето на затворника. Реже около него, прекъсвайки артерии и вени. Само палачът може да каже кога сърцето е спряло да бие. Краката и ръцете на затворника още потрепват, когато най-важният орган е вдигнат във въздуха. Палачът го добавя към растящата купчина плът в двуколката. Оловната тишина наоколо е нарушена единствено от плясъка на крилете на гарвана, който каца на ръба на коша и гладно започва да кълве сиво-червената човешка плът.
Един глас повика:
— Отец Джон? — На вратата се почука. — Отец Джон? Върховният генерал иска да те види.
Очите ми се отвориха и нощните кошмари изчезнаха. Отново бях в малката си стая с каменни стени. Гласът на брат Джовани идваше иззад дъбовата врата на метър и нещо от леглото ми. Скочих и направих две крачки до нея, усещайки как вълнението свива стомаха ми.
Джовани държеше свещ. Пламъкът трепкаше на течението и хвърляше сенки по доброто му кръгло лице. Монахът се обърна и аз го последвах. Галерията беше тъмна, като се изключи кръгът светлина от голата свещ. Разбира се, за пет години бях научил пътя си добре. Докато крачех след добрия брат Джовани, най-сетне се отърсих от съня, спомняйки си, че той не е гола фантазия, а спомен. Онова, на което станах свидетел под дъжда на Тайбърн, ме доведе тук и до този миг. Видях лично как кралицата курва Елизабет се отнася към своите поданици. Това преживяване беше повратната точка, която ме призова в Рим за великата кауза. Обаче, когато напуснах Англия, обърнах гръб на много неща. Близките ми в Съфолк бяха добри католици, но наивно желаеха да цари мир между всички вероизповедания. Когато дойдох в Рим, бях принуден да прекъсна всички връзки със семейството си. Вече никога нямаше да видя своите родители и двамата си по-малки братя.
Коридорът стигна до широко фоайе. Отец Джовани загаси свещта, остави я на лавицата и ми кимна да го последвам. Коридорът беше широк и покрит с килим — червена ивица скъпа вълна върху белия мрамор. На стените висяха огромните портрети на цяла поредица папи. През прозореца видях, че вън е още тъмно. Цареше такава пълна тишина, че чувах собственото си дишане. В края на галерията имаше тежки дъбови врати, а пазачи във ватикански ливреи стояха от двете им страни. Гледаха право напред и не ни обърнаха внимание, когато отец Джовани почука на вратите и те се разтвориха.
Бях влизал в това помещение само веднъж, преди една година — когато завърших обучението си и ме приеха в ордена на йезуитите. Това беше убежището на ръководителя на колежа, върховния генерал Клавдий Аквавива, петия водач на йезуитите. Орденът е основан преди почти шейсет години от свети Игнаций Лойола, който ни учи, че йезуитите са избраните от Бога мисионери и нашата роля е да служим на великите и тайни цели на всемогъщия Господ Бог. Нашият орден трябва да изпълнява много задачи, но никоя не е толкова важна, колкото връщането на еретиците към Единствената Истинска Вяра.