— Хайде, трябва да те изпратя вкъщи.
— А дрехите ни?
Излязоха на паркинга отзад. Той беше лошо осветен, а вече беше тъмно. Лунният полумесец хвърляше бледа синкава светлина върху асфалта. Пендрагън натисна дистанционното, ключалките на вратите изщракаха и мигачите замигаха. Отиде до вратата на пътника и помогна на Сю да се качи, след това заобиколи отзад и когато стигна при шофьорската врата, една фигура изскочи от сенките и се хвърли към другата страна на колата. Отвори я и посегна вътре. Сю се хвърли назад, удари си главата в огледалото за обратно виждане и се блъсна болезнено в скоростния лост. В този миг блеснаха фарове и гумите на кола изсвириха наблизо. Тъмната фигура до Сю погледна нагоре и лицето й бе осветено от фаровете. Дългата перука се беше разместила, разкривайки напомадена и сресана назад черна коса под мрежичка. Дори под пудрата и сенките на очите мъжът можеше лесно да бъде разпознат — Макс Рейнър.
Търнър и инспектор Грант изскочиха от полицейската кола в мига, в който Пендрагън се втурна напред. Рейнър блъсна вратата на колата и замахна към лицето на главния инспектор. Пендрагън видя проблясването на скъпоценен камък и един смъртоносен на вид шип, който стърчеше от пръстена. Отдръпна се, а Рейнър се завъртя със забележителна пъргавина и хукна приведен край предницата на автомобила. Пендрагън клекна и надникна под колата. Рейнър беше изчезнал.
— Избяга натам! — извика той на Търнър и Грант.
— Внимавайте, въоръжен е. — Отвори рязко вратата и видя Сю бледа и с нещастен вид. — Ранена ли си — извика той и нежно придърпа главата й към себе си. Тя изстена и притисна ръка към ребрата си. По челото й имаше тънка струйка кръв.
— Ударих си главата в онова нещо — обясни тя, сочейки огледалото. — Мисля, че си пукнах и ребро.
— Добре, просто остани така. Вдишвай бавно и леко.
Пендрагън се обърна и видя, че Търнър и Грант излизат от храсталаците малко по-нагоре. Носеха фенерчета, чиито лъчи разсичаха мрака.
— Няма и следа от него — извика Търнър.
— Грант, откарай доктор Латимър с моята кола в Лондонската болница. Търнър, ти идваш с мен в патрулката. — Той хвърли ключовете на Грант, който затича към шофьорската врата.
Пендрагън клекна отново и попита Сю:
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Нито един скучен миг, Джак. — Усмихна се, но изкриви лице от болка. — Напомняй ми да не се смея. — Протегна се и докосна ръката му. — Пази се.
Той се наведе в колата и я целуна по устните, после изтича при патрулката, където го чакаше сержантът.
45.
Търнър пусна сирената още преди да излязат от паркинга на ресторанта и да поемат към апартамента на Рейнър в Барбикан. Стигнаха там точно за четири минути. Пендрагън се беше обадил в управлението за подкрепление и бяха изпратили един въоръжен екип.
Взеха асансьора и хукнаха по коридора към апартамент 402. Търнър размахваше палка.
— Разбий вратата — нареди Пендрагън.
— Сериозно ли?
— А ти как мислиш?
— Яко! — Търнър направи две крачки назад и после се хвърли с рамото напред към вратата. Тя изпука, но издържа и Пендрагън я ритна два пъти в областта на ключалката. Търнър отново се стовари върху й с рамото напред и тя най-накрая поддаде — отвори се широко, а дървото около ключалката се нацепи. Едната дръжка падна на пода.
Пендрагън светна лампите и мека халогенна светлина заля помещението. Право напред беше холът, където бяха влизали вече два пъти. Търнър запали лампите и се плъзна от другата страна на вратата, преди да се вмъкне внимателно в помещението. Беше празно. Пердетата бяха дръпнати и светлината от центъра „Барбикан“ нахлуваше през прозорците.
Търнър влезе бавно в кухнята с протегната напред палка, а Пендрагън тръгна към трапезарията, която беше до хола. Тя бе полутъмна, единствената светлина идваше изпод вратата към съседното помещение. Пендрагън бавно се приближи и я отвори.
Това беше подобна на коридор стая, тясна и простираща се по дължината на трапезарията. На задната стена имаше лавици чак до тавана. Те бяха пълни със странна сбирка предмети. Имаше книги в кожени подвързии, един череп, лабораторни уреди, бутилки с химикали, буркани с оцветени течности. Той се обърна и видя стена, покрита с изображенията на една-единствена жена. Някои бяха репродукции от стари потрети на Лукреция Борджия, а други — очевидно дело на слаб художник, вероятно самият Рейнър. В края на помещението имаше високо въртящо се огледало. От чекмеджета на шкафа до него преливаха пищни тъкани — коприна и кадифе. На шкафа бяха оставени червена копринена рокля и корсаж, а на пода пред него имаше чифт златни пантофки. На куки по стената от другата страна на огледалото висеше цяла редица перуки: черни и руси, дългите кичури стигаха чак до пода. Имаше и къдрава руса перука, украсена с лента, обшита с перли.