— Вашата мисия ще бъде най-опасната, предприемана някога от този орден. От мига, в който напуснете града, ще ви шпионират, защото враговете на Църквата са навсякъде. Ще тръгнете за малкия град Кретел, на няколко километра южно от Париж. Там, близо до центъра на града, ще откриете малка кръчма на име „Черният заек“. Намерете собственика и му кажете, че търсите мосю Гапиар. На кръчмаря и Гапиар можете да имате доверие. Засега ще се представяте за английски търговци. Приготвили сме ви документи и паспорти.
Той замълча и ни фиксира с неразгадаемите си очи.
— Има и още нещо. — Отец Белармино извади от расото си малка кутийка и отвори капака. Вътре лежеше златен пръстен с голям кръгъл смарагд. — Това ще ти потрябва — каза той и ми я подаде.
6.
Степни, събота, 4 юни, 10:00 сутринта
Пендрагън и Търнър бяха излезли от изкопа и си пробиваха път между ръждясали подпорни греди и купчини пясък, когато една стара тойота „Камри“ влезе на площадката и спря на няколко метра от тях. От нея слезе нисък мъж със здраво телосложение и къса сива коса. Носеше жълта строителна каска.
— Дойдох веднага щом научих — каза им той и протегна свободната си ръка.
— Господин Кетъридж?
— Тони.
— Главен инспектор Пендрагън. Сержант Търнър. Вие сте техническият ръководител на строежа, така ли е?
Капчици пот избиха по челото на мъжа.
— Да.
— Какво точно ви казаха?
— За Амал? Че е мъртъв. Ужасно. Знаете ли нещо повече?
— Бил е нападнат и убит в съседния имот.
— Божичко! — Кетъридж погледна към небето.
— Господин Керим отдавна ли е пазач при вас?
— Ами той всъщност не беше пазач, а част от екипа строители. Просто се яви доброволно за малко извънредна работа. — Кетъридж избърса потта, която сега се стичаше по бузите му. — Обикновено разчитаме само на видеокамерите, но заради скелета…
— Скелета? — грубо го прекъсна Пендрагън.
— Още ли не сте слизали долу?
— Слизахме, но там няма скелет. — Пендрагън се обърна към Търнър, който само вдигна рамене.
Кетъридж си сложи каската и мина между тях, поемайки по наклонения път в изкопа. Изглежда, още преди да приближи алеята, разбра, че нещо не е наред, и ускори крачки. Когато Пендрагън и Търнър стигнаха при него, той беше клекнал близо до грозда от знаменца.
— Това е лудост! — заяви Кетъридж, стана и се обърна към Пендрагън.
— Мисля, че е най-добре да започнете отначало — каза му главният инспектор.
Бяха във фургона на строителите, всъщност контейнер на петдесетина метра от изкопа. Отвътре стените бяха покрити с чертежи и планове и календар, на който се мъдреше една невероятно надарена девойка само по каска. На бюрото на Кетъридж имаше куп хартии, калкулатор, празни чаши и опаковки от шоколад. На друго бюро стоеше компютър, заобиколен от още документи. До него имаше принтер и плосък скенер.
Пендрагън обиколи помещението и разгледа чертежите, преди да застане зад бюрото и да огледа бъркотията върху него. Кетъридж изглежда се чувстваше неловко и стоеше с ръце в джобовете.
— Добре, хайде да ни разкажете всичко — нареди главният инспектор и натисна един от клавишите на компютъра, за да го активира. На екрана се появи тапет с някакъв тропически рай, изпъстрен с най-малко петдесет папки.
— Точно се готвехме да приключваме за деня, трябва да е било към пет, когато един от мъжете ме повика. Той изравяше пръст от дъното на изкопа и видял в калта тазова и бедрена кост. Изкопахме внимателно пръстта и се показа цял скелет. Много стар.
Пендрагън заобиколи бюрото и отново закрачи из помещението. Спря до Кетъридж и попита:
— И вие не съобщихте за това?
Техническият ръководител на строежа доби глуповат вид.
— Повярвайте ми, щях да го направя. Обадих се веднага на моя началник, но той беше на среща.
— Кой беше с вас? — попита Пендрагън, измъкна увисналата от един шкаф папка и тръгна към бюрото. Настани се на крайчеца му и започна да я прелиства.
— На работа бяха общо шестнайсет души. По това време в изкопа бяхме само трима. А, и Тим Мидълтън.
— Кой е той?
— Партньор в архитектурното бюро, което отговаря за проектирането.
Търнър записваше всичко.
— Ще ни трябва пълен списък с имената и адресите — обяви главният инспектор. — Продължавайте.