В залата настъпи тишина. Началник Хюз заобиколи бюрото и се приближи до Пендрагън.
— И всичко, което е останало от скелета, е тази кост? — Тя го изгледа подозрително.
— Така изглежда — отговори той и й подаде снимките, които беше взел от Кетъридж. — Когато са разкопали скелета, един от архитектите на проекта бил там, някой си… — той погледна бележника в ръката си — … Тим Мидълтън от „Рейнър и партньор“. Направил е снимките със своя телефон.
Хюз ги заразглежда мълчаливо, като ги подаваше на Джими Тачър, който беше най-близо до нея.
— И не са съобщили за него? — попита тя.
— Не.
— Значи мислиш, че този Керим е бил убит заради скелета? — Въпросът беше зададен от Джими Тачър. Той току-що беше предал снимките на Маклиби. Тери Викърс се надвеси над рамото й, за да погледне.
— Не съм казал подобно нещо — възрази Пендрагън. — Не бива да избързваме със заключенията.
— Обаче съвпадението е странно — отбеляза Хюз и се приближи, за да огледа отблизо снимките на трупа. — Този Тони Кетъридж даде ли приемливо обяснение защо не е докладвал веднага за намереното? Осъзнава ли, че е нарушил закона?
Пендрагън вдигна рамене.
— Каза, че не успял да се свърже с шефа си. Помислил си, че е най-добре първо да преспи с тази мисъл.
— Страхотно!
— Все повтаряше, че скелетът бил много стар — намеси се Търнър.
— О, значи това го извинява — каза Хюз малко по-високо, отколкото беше възнамерявала. Джими Тачър неволно застана мирно. Грант се изкашля и скръсти ръце на гърдите си.
— Каквито и да са били причините, това е наказуемо — добави тя.
— Да, но няма доказателства. Можем да го приберем за някаква формалност, но смятам, че ще ни е по-полезен, ако си затворим очите. Нека играем кротко с него. Поне в началото — каза Пендрагън.
— А какво е това? — попита Маклиби, която отново разглеждаше снимките и сочеше пръстена на ръката на скелета.
— Това, на което прилича — пръстен — отговори главният инспектор.
— Значи все пак може това да е мотивът? — подхвърли Тери Викърс.
— Възможно е.
След като излязоха от залата за инструктаж, Пендрагън нареди на Търнър да разгледа внимателно записите от видеокамерите, които беше донесъл от строителната площадка. След това се обърна към Тачър и Викърс и им нареди да поведат група за претърсване на района в радиус двеста метра от строежа.
Началник Хюз го потупа по рамото и попита:
— Имаш ли минутка? — Заведе го в кабинета си и затвори вратата. — Какъв първи ден, а?
— Няма нищо по-добро от това да те хвърлят в дълбокото — съгласи се той, настанен срещу забележително подреденото й бюро. В единия му край имаше компютър „Макинтош“, а в другия — снимка в сребърна рамка, на която една по-млада Хюз се усмихваше между сияещите си родители, издокарана с черна роба и четвъртита университетска шапка.
— Нещо, което би искал да споделиш? — попита тя.
Той помълча известно време и оглеждаше стаята. Помещението беше почти натрапчиво подредено. Не се виждаше и късче хартия или прашинка. Дори кошчето за боклук беше празно и чисто.
— Мисля, че Амал Керим е попаднал на погрешното място в неподходящо време — отговори той.
— А тази история със скелета?
— Доколкото мога да преценя, той е ключът.
— И сега какво ще правим?
— Наредих на сержант Търнър да проучи записите и ще се отбия при д-р Джоунс, за да видя дали може да ми каже нещо за костта. След това ще разговарям със строителните работници и може би със семейството на жертвата.
Хюз кимаше.
— Ще докараш ли Кетъридж в управлението?
— По-късно. Реших да го оставя да се погърчи. Ако е забъркан, това ще го изнерви.
Началник Хюз замислено докосна брадичката си.
— Добре, Джак. Знаеш, че вратата ми винаги е отворена за теб.
Когато се върна в кабинета си, Пендрагън прекара известно време в запознаване с новата обстановка и най-вече с компютърната мрежа. Отсега личеше, че това ще е сложен случай.
Цял час писа доклада за свършеното досега и го запази в новосъздадена папка, наречена „Керим“. След това прескочи до Търнър.