— Дисковете не работят както трябва — оплака се сержантът унило. В ръката си държеше чаша с подозрителна сива течност.
— Изглежда добре — подхвърли Пендрагън, като кимна към напитката.
Търнър се усмихна.
— Съжалявам за преди, шефе.
Пендрагън махна с ръка.
— Какво им е на дисковете?
— Един от техниците се зае с тях. Загуба на данни или нещо такова. Може би от горещината. Казва, че може да прехвърли записа на дивиди, но това ще отнеме няколко часа.
— Добре. Аз отивам да се срещна с Джоунс. Ти се свържи с някой историк. Може да има такъв в колежа „Куин Мери“. Ако там не стане, мисля, че в „Кингс Колидж“ имат много добър исторически факултет. Може да поровиш и в „Гугъл“. Размножих снимките на Кетъридж. На бюрото ми са. Искам да знам всичко, което трябва да се знае, за този пръстен.
Той се качи в една от дежурните коли. Беше паркирана срещу слънцето и вътре беше горещо като в пещ. Климатикът не се числеше към стандартното оборудване на полицейските коли, затова той свали прозорците. Това необикновено горещо време го изморяваше. Вече му се искаше светлосиньото небе да се заоблачи.
Включи се в следобедния съботен трафик по Уайтчапъл Роуд, като хвърляше по някой поглед на снимките на скелета, които лежаха на пътническата седалка. На един червен светофар дори успя да ги прехвърли всичките. Цялата тази работа намирисва, помисли си той. Както изглеждаше, Кетъридж беше в дъното на всичко. Вероятно всички бяха под напрежение: строителната фирма, архитектите, инвеститорите. В рискованите игри, каквото е строителството, винаги всички са под напрежение. Само земята струваше милиони, а всеки изгубен ден означаваше още пропилени пари за наем на съоръжения, работна ръка, лихви. Беше лесно да се разбере защо техническият ръководител не е съобщил за находката. Но кой можеше да твърди, че не е възнамерявал да го направи, когато получи разрешение от висшестоящите?
До входа на патологията бяха паркирани две таратайки — ръждив нисан и древен форд „Капри“ с калъфи на леопардови шарки и кожени зарчета на огледалото за обратно виждане.
— Много стилно — измърмори Пендрагън, докато крачеше към входа.
Вътре беше хладно, но вонята бе отвратителна. Точно се готвеше да влезе във владенията на д-р Джоунс, когато една врата се отвори. Патологът я държеше пред група хора. Пендрагън предположи, че семейството на Амал Керим е дошло да разпознае тялото. Една възрастна жена и млад мъж вървяха начело, следвани от останалите, може би братя и сестри или близки роднини на починалия. Възрастната жена носеше тъмно копринено сари, лицето й беше влажно от сълзите. Млад мъж в евтин кафяв костюм я подкрепяше с ръка през рамо. Неговите очи също бяха пълни със сълзи. Пендрагън гледа след тях, докато излязоха от сградата.
Джоунс го потупа по рамото и кимна към лабораторията.
— Това винаги е най-тежката част от занаята — каза той. — Мъртвите са си мъртви, но роднините… Както и да е, предполагам, че си дошъл заради костта.
— Зная, че е малко оптимистично…
— Точно така. Какво очакваш?
— Каквото и да е. Някакви идеи?
— Главен инспектор Пендрагън, трябваше да се оправям с един труп и неговото семейство… и той още се охлажда… — патологът си погледна часовника — … един без двайсет е и аз умирам от глад! — Погледна стеснително към пода, след това към Пендрагън. — Много е стара, страшно стара. Сладката доктор Нюман е права, това е метакарпална кост от петия пръст на дясната ръка. С други думи, кутрето. Може да се определи по размера и извивката на костта. Била е отделена наскоро от останалите кости на същия пръст. Това се разбира от светлите петна в двата й края.
— Звучи логично.
— В смисъл?
— Няколко часа преди тази кост да бъде открита, на дъното на строителен изкоп е лежал цял човешки скелет. По някое време тази нощ скелетът е тръгнал на разходка. Обаче онзи, който му е помогнал да изчезне, е проявил малко невнимание.
Когато се върна в управлението, Пендрагън посвети следобеда на поредица разговори. На първо място в списъка беше Тери Дишър, човекът, който беше изкопал скелета.
— Заподозрян ли съм? — попита той веднага щом седна срещу Пендрагън до стоманената маса в стая за разпити №2. Беше отказал предложения му чай. Пред главния инспектор имаше чаша и той отпи, преди да отговори.
— Такъв е редът, господин Дишър. Това е разследване на убийство.
— Имам ли нужда от адвокат?
— Не, но ако смятате…
Строителят поклати глава. Беше едър мъж, висок поне един осемдесет и пет и тежък над сто килограма, но по него нямаше много тлъстини. Косата му беше светлоруса, а очите — наситеносини. Пендрагън беше изчел информацията за него. Дишър беше на двайсет и шест. Учил в Бромли. Работил няколко години на строежи в Германия и след това се върнал в Лондон. Оженил се преди година, имаше един син.
— Добре. Задайте си въпросите — съгласи се той. — Не зная дали ще мога да помогна, но искам да видя копелето, което го стори, зад решетките.
— Приятели ли бяхте с господин Керим?
Дишър се замисли за миг.
— И да, и не. Доколкото е възможно. Той се държеше настрана. Те всички правят така.
— „Всички“ означава индийските работници?
— Всички от малцинствата. Източноевропейците, черните. Няма много как му викаха сега? Мултикултурност в строителната индустрия.
Пендрагън се усмихна криво.
— Да, не вярвам да има. — Той отпи още една глътка чай. — Господин Керим имаше ли врагове? Някой във фирмата мразеше ли го?
Дишър вдигна рамене.
— Както казах, той странеше. Не мисля, че е имал приятели или врагове.
— Добре, а сега ми разкажете за скелета.
Дишър не изглеждаше изненадан.
— Какво искате да знаете?
— Вие го намерихте, нали така?
— Аз и още двама. Рики Саутхол и Нъдж… Норман… Норман Уест.
— Тони Кетъридж беше ли там?
— Веднага го извиках. Обаче не знам защо си направих труда.
Пендрагън го погледна въпросително.
— Какво значи това?
— Нищо.
Пендрагън отпи от чая, остави чашата и сложи ръце от двете й страни. Мълчанието бързо стана потискащо.
— Сигурен съм, че можете да обясните — каза той накрая.
— Да бе, и да получа заповед за уволнение. За какъв ме взимате?
— Господин Дишър, ние разследваме убийство. Вероятно няма нужда да ви го напомням.
— Нали не бях заподозрян. Казахте, че са само рутинни въпроси.
Пендрагън въздъхна и избута стола си назад.
— Добре, можете да си вървите, но ако разбера, че задържате важна информация, ще ви окошаря толкова бързо, че няма да разберете какво ви се е случило. — Понечи да се изправи.
— Добре де, добре. — Дишър поклати глава.
Пендрагън се беше вторачил в него.
— Скарахме се.
— С кого?
— С Кетъридж.
— Заради скелета?
— Никога не сме били кой знае какви дружки, но… е, не ми хареса поведението му, след като разкопахме костите.
— И какво беше то?
— Поиска да ги разкараме възможно най-бързо.
Пендрагън вдигна вежди.
— Знаех, че скелетът е стар, но… някак си ми се стори непочтено.
— И вие защитихте тази идея?
— Той не искаше да се откаже и аз си тръгнах.
— Там беше и архитектът, нали?
Дишър кимна.
— Хлъзгаво копеле. Разбира се, той се съгласи с Кетъридж. Това никак не ме изненада.
— И какво стана?
— Според Рики и Нъдж Кетъридж го хвана шубето.
— И Керим доброволно се е съгласил да пази находката — тихо допълни Пендрагън. — Забелязахте ли пръстена?
— Нямаше как да го пропусна. Имаше голям смарагд. Мисля, че той беше причината.
— Какво искате да кажете? — Пендрагън допи чашата си, като гледаше строителя над ръба й.
— Ами там бяхме петима. Кетъридж едва ли би искал да погребе скелета и пръстена. А и не можеше да вземе пръстена, без да изглежда мошеник, нали?
— Тогава защо не е съобщил?
Дишър отново вдигна рамене.
— Вероятно е искал да спечели време. Да говори с началството, да прехвърли отговорността… Вие не бихте ли го направили?