— Господин Мидълтън, познавахте ли убития?
— Не лично — отговори архитектът, кръстоса крака и махна някаква прашинка, която само той виждаше. — Ние сме много потресени и тъжни.
— Това кралското „ние“ ли е? — попита Пендрагън с безизразно лице.
Мидълтън се усмихна леко.
— Ние, „Рейнър и партньор“, изпратихме съболезнования на семейството.
— Много мило.
— Извинете, господин главен инспектор, но разпитът в тази посока ли ще върви?
Пендрагън прегледа книжата на масата и измъкна снимка на скелета. Постави я пред Мидълтън и каза:
— Доколкото разбрах, всички са ваше дело.
— Да, цялата работа беше малко необичайна.
— Особено след като скелетът е изчезнал.
Мидълтън доби подходящо изненадан вид.
Преди да успее да отговори, Пендрагън го изпревари:
— Разбрах, че всички сте искали да го изхвърлите… Какво ще стане, ако графикът бъде нарушен, и така нататък.
— Чакайте малко. — Мидълтън разкръстоса крака и придърпа стола към масата. Изглеждаше искрено разтревожен. — Аз нямах представа…
— А подкрепихте ли предложението на господин Кетъридж да се изхвърли скелетът и цялата работа да се покрие?
— Не, не съм!
— Така ли?
Мидълтън вдигна очи към тавана, след това погледна Пендрагън.
— Всъщност идеята да оставим пазач през нощта беше моя. Беше петък и нямаше какво друго да направим.
— Не ви ли мина през ума да се обадите в полицията?
— Скелетът… беше… древен. Веднага си личеше.
— Всички го казват, но това няма значение.
Мидълтън въздъхна и вдигна ръце:
— Това не беше моя работа, господин главен инспектор, и вие го знаете.
— Разкажете ми за проекта. Наистина ли закъснявате с графика?
Мидълтън издържа погледа му.
— Ние винаги закъсняваме с графика. За клиента нещата никога не се вършат достатъчно бързо. Това е даденост, господин главен инспектор.
— И клиентът винаги е прав.
— Точно така.
— Добре, господин Мидълтън, благодаря за отделеното време.
Пендрагън стана, а Мидълтън изглеждаше изненадан, че всичко е свършило толкова бързо. Но когато пъхаше стола си под масата, инспекторът попита:
— Между другото, господин Мидълтън, къде бяхте тази нощ между един и три сутринта?
Мидълтън се облегна в стола с презрителна усмивка.
— Ами спях.
— Сам? Вкъщи?
— За съжаление, да.
— Благодаря ви — каза тихо Пендрагън. Присви устни и кимна, сякаш тази информация се вписваше отлично в някаква неизвестна хипотеза.
Сержант Търнър точно се готвеше да почука на вратата на стаята за разпити, когато тя се отвори и Пендрагън изведе Тим Мидълтън.
— Сър, имате ли минутка? — попита Търнър.
Пендрагън кимна, съпроводи Мидълтън до приемната и се върна в стаята за разпити.
— Нещо интересно? — попита той и затвори вратата зад себе си.
— Не съвсем — отговори Търнър. Пъхна едно дивиди в машината, натисна бутона и се отдръпна зад масата.
Екранът беше тъмен, като се изключи броячът, който започваше от 02:14:24. Секундите минаваха и образите започнаха да добиват форма. В 02:14:47 някаква анонимна сянка мина зад купчините пръст, но след миг изчезна.
— Опитах се да изчистя образа — каза Търнър, — но се получи само сиво петно. Там със сигурност е имало някого, но камерата е нискокачествена и образът се пикселизира като луд, когато се опитвам да го увелича или изчистя. — В този миг на екрана се появи размазан образ — приклекнала фигура с черни дрехи и шапка с прорези за очите. Една ръка в ръкавица зацапа обектива и изображението застина.
— Същото е и на четирите камери — мрачно каза Търнър.
Пендрагън седеше кръстосал крака, вторачен в преплетените си пръсти.
— Можеше да се очаква — каза той уморено и преглътна една прозявка. — Добре, да се заемем с това. Отиди в Центъра за наблюдение. Те трябва да имат поне дузина камери на няколкостотин метра от тази строителна площадка. Не може всички да са потрошени. А ако са, все някой е видял стореното дори по това време на нощта. Нещо ново от екипа по претърсването?