— Викърс ми се обади току-що. Нищо. Приключват за днес. Възнамеряват да започнат отново рано сутринта.
Третата среща на Пендрагън за този следобед дойде малко като облекчение. Просто събиране на факти, а не вербално сражение със заподозрян.
— Професор Стоукс, благодаря, че ми отделихте време през почивните дни.
— Няма защо, радвам се, че мога да помогна — отговори Стоукс. Беше висок слаб мъж, напълно плешив, като изключим двете туфички коса над слепоочията. Носът му беше тесен и дълъг, а очите — малки и тъмни. От „Гугъл“ Пендрагън беше научил, че професор Джефри Стоукс е на петдесет и шест и е преподавал в Гренобъл, преди да се премести в колежа „Куин Мери“, и е смятан за един от най-големите познавачи на историята на Лондон.
Пендрагън нареди снимките на скелета на масата. Стоукс попипа очилата си, които висяха на шнур на врата му, и ги нагласи на носа си. Наведе се, за да разгледа снимките по-добре.
— Изключително! Вашият сержант ми каза по телефона, че снимките са направени в изкопа на един строеж на Фримли Уей.
— Точно така.
— По пътя насам си позволих да се отбия. Вашите хора от криминологията още бяха там. Една много мила жена ми показа къде е лежал скелетът.
— Колет Нюман?
— Да. — Стоукс вдигна очи и нагласи отново очилата си. — Господин главен инспектор, как точно бих могъл да ви помогна?
— Скелетът е изкопан вчера следобед. Очевидно е много стар. Прекалено стар, за да бъде установена самоличността му. Но имаме причина да смятаме, че е свързан със скорошно убийство. Нямам право да ви разкрия подробности, но ако можете да ми кажете нещо по тези снимки, ще ви бъдем много благодарни.
— Не мога ли да видя самия скелет?
— За съжаление в момента това не е възможно.
Стоукс вдигна рамене.
— Тогава ще трябва да направя доста обширни предположения.
— Какви?
— Най-важното е, че скелетът не е бил местен от мястото, където са го погребали. Ако предположим, че наистина е така, мога да направя предположение за неговата възраст. Пръстта тук е синя глина, която някога са наричали „бънгам“. Среща се много често в Източен Лондон. Под нея има слой торф, който е бил на открито през Бронзовата епоха. Ако скелетът беше намерен в торфа, щях да го датирам около 2000 г. пр.Хр., но той е лежал в слоя глина… Тогава със сигурност е на по-малко от хиляда години.
— Може ли да бъдете по-точен?
— Забелязах някои неща на мястото. Скелетът е в средата на слоя синя глина, което го датира между четиристотин и седемстотин години назад. На същата дълбочина забелязах и няколко фрагмента от стена. Камъните бяха от типа, който се е използвал за строеж на отводнителни канали. Това стеснява възможните епохи до петнайсети или шестнайсети век.
— Удивително. Имате ли представа какво може да е имало на това място? Нечий дом?
— Не — усмихна се Стоукс със светнали очи. — Разполагаме с много добри регистри за сградите в тази част на Лондон. Познавам това място добре. Та то е в задния ми двор… е, почти. — Той пусна една крива усмивка. — Къщата, която строителите току-що разрушиха, беше викторианска и е една от малкото, които не бяха повредени по време на бомбардировките през Втората световна война. Странно защо не е била записана като паметник на културата. Преди това на същото място е имало много по-малка къща от епохата на крал Джордж. Била е първата частна къща тук. Преди това на нейно място е била гостилницата „Сивият пътник“. Построена е в края на петнайсети век. Дотам стигат регистрите за този район.
— Значи е възможно гостилницата да е била там, когато нашият човек е умрял?
— Повече от вероятно. Аз бих приел, че отводнителният канал е идвал от кръчмата. Малко частни домове по онова време са били свързани с отводнителни канали. По-вероятно е гостилницата да е разполагала с подобно нещо. Канал, който тръгва от сградата и стига до септична яма.
Пендрагън взе снимките, вгледа се в най-горната и ги подаде на Стоукс.
— Какво ще кажете за пръстена?
Професорът приближи снимката към лицето си.
— Не се вижда ясно…
— Ето. — Пендрагън заобиколи бюрото си и му подаде лупа.
— Стар е. Очевидно златен, с голям камък, може би смарагд. Ще трябва да го анализирам малко по-подробно. В колежа имаме много полезна компютърна програма за увеличаване на изображения.
— Ваши са — каза Пендрагон и посочи снимките, докато ставаше. — Още веднъж ви благодаря.