8.
Франция, февруари 1589 г.
Когато си помисля за пътуването от уважавания „Инглиш Колидж“ в Рим до Париж, все си спомням как измръзнах до кости, защото беше най-студената зима, която хората помнеха. Себастиан Маунтджой, трима слуги и аз се качихме на кораб в Чивитавекия и след четири дни стигнахме в Генуа, като преживяхме две ужасни бури.
Когато слязохме на сушата, тя ни се стори като Божия благословия. Аз бях измъчван от морска болест още преди да напуснем пристанището. И все пак нямаше отдих от студа. Южната част на Франция е известна със своите меки зими и приятния крайбрежен бриз, но изключително суровото време се беше разпростряло надалеч. И наистина, видяхме сняг в Ница.
Естествено, времето се влоши още повече, когато тръгнахме на север, така че в началото на февруари, когато стигнахме Лион, не бяхме способни да продължим. За щастие Себастиан намери удобни стаи в малка странноприемница близо до градската стена. Градът беше пълен със заседнали пътници, някои от които ругаеха принудителното забавяне, а други приемаха Божията воля. Със Себастиан определено бяхме от втория вид и тези три дни и нощи в добрия град Лион се оказаха добре дошло разнообразие. Мисията ни беше изключително сериозна и ние знаехме, че ще се натъкнем на опасности, а това само увеличаваше желанието ни да се възползваме от отдиха. Спомням си с нежност как играехме домино пред разпалената камина, хапвахме еленско месо и пробвахме местния хмел. Съжалявам, че трябва да го кажа, но всъщност тези неща са последните хубави спомени, от които черпя сили. На четвъртата сутрин след пристигането ни в Лион успяхме да продължим на север, но беше много трудно да се язди и напредвахме бавно. Пътувахме четиринайсет ледени дни и нощи. Пейзажът представляваше бял килим, от време на време пробиван от църковен шпил или градска стена. Понякога виолетов стълб дим нарушаваше еднообразието.
На свечеряване през осемнайсетия ден от февруари най-сетне стигнахме Кретел. Ранно и неочаквано затопляне беше превърнало снега в киша. Цял месец Париж и градовете около него били затрупани от сняг и стотици бяха измрели. Техните смърти бяха студени, твърде различни от жътвата на Смъртта през лятото, когато обезобразените от чумата тела се полюшват в Сена. С топенето дойдоха водата и калта и по улиците мръсотията беше чак до колене.
От едно високо място малко извън Кретел едва успях да различа очертанията на Париж, печално обгърнат в кафяво. Гърбът и краката ме боляха. Бях мръсен, гладен и изтощен. Освен това изпитвах неоспоримо разочарование, защото тази гледка на най-големия и величав европейски град нямаше нищо общо с онази, на която се бях надявал. Париж приличаше на нещо аморфно, разнебитен и с цвета на водата в канавките.
— Е, приятелю, малко остана — обади се Себастиан до мен.
— Най-сетне — отговорих аз и смуших коня с пети, за да го накарам да продължи през калта.
В „Черният заек“ беше многолюдно, топло и тъмно. Слугите отведоха конете в конюшнята и ги нахраниха, а аз последвах Себастиан в главното помещение на странноприемницата. То беше широко, с нисък таван и само един прозорец, който гледаше към потъналия в мрак път. Повечето от местните се бяха събрали около голямото огнище в дъното. Беше задимено от влажните дърва и вонеше на живи въглени и пот. Когато влязохме, местните ни огледаха подозрително. Едно малко момче ни отведе в задно помещение, където останахме сами. Там в огнището гореше по-малък огън, но топлеше добре. Груба дървена маса и два стола заемаха по-голямата част от пространството и ние се стоварихме на столовете.
Съдържателят на странноприемницата беше в главното помещение — зает с редовните си посетители. Едва когато един прислужник ни донесе храната, успях да уловя погледа на кръчмаря. Той дойде при нас и предпазливо ме огледа.
— Добри ми ханджийо — казах аз възможно най-весело, — търсим един господин на име Гапиар. Знаеш ли дали тази вечер е тук?
Мъжът имаше обветрено лице и не повече от два зъба в устата.
— Нямам представа, господине — изфъфли той. — Никога не съм го чувал. — И побърза да се върне при врявата в главното помещение. Хвърлих поглед към Себастиан, който изглеждаше не по-малко объркан от мен.
И двамата бяхме изгладнели. Себастиан се нахрани пръв и стана от масата, за да се облекчи, а аз се заех да изучавам хората в другото помещение. Себастиан още беше в задния двор, когато пред входа на гостилницата настъпи суматоха. Един човек с късо черно наметало — лицето му не се виждаше — беше отпратен от ханджията. Двама от посетителите, високи яки земеделци, застанаха зад него, готови да му помогнат. След миг мъжът с наметалото си отиде и в помещението пак се възцари спокойствие. Аз се обърнах към масата и видях до празната ми купа парче хартия.