Точно го разгъвах, когато Себастиан се върна. Прочетох бележката, докато той сядаше на стола си. Вътре пишеше: „Параклис «Сен Жан д’Арк», Рю Монмартър, полунощ“.
Не можехме да извадим конете така скоро от обора, след такова дълго пътуване, затова наехме от ханджията две доста стари кобили. Заради калта и плътния мрак на безлунната нощ ни трябваха три часа, за да изминем шестнайсетте километра от странноприемницата до параклиса „Сен Жан д’Арк“. Пътуването стана малко по-лесно, когато навлязохме в Париж. Там улиците бяха почистени от снега и от най-дълбоката лапавица. За щастие Себастиан познаваше града от младините си, защото бе прекарал една година в Монмартърския манастир.
Той ми каза, че макар още да е красив, параклисът „Сен Жан д’Арк“ сега е бледа сянка на предишния си блясък. Преди половин век, по времето на Франсоа I, той бил един от най-хубавите параклиси в града, посещаван от кралското семейство. Сега най-важното в него било голямото му гробище, което още било предпочитано вечно жилище за важните и известните в Париж. На младини Себастиан се беше разхождал из него и бързо намери главната алея, която минаваше през свещената земя. Пое между големи черни мраморни блокове, каменни ангели и кръстове, по-високи от човешки ръст. Бяхме взели само един фенер и го използвахме пестеливо. Малко светлина падаше и от сградите по Рю Монмартър, но аз бях напълно в ръцете на Себастиан.
Когато се появиха внезапно от мрака, сивите очертания на параклиса ме изненадаха. Слязохме от конете и ги вързахме за халките близо до входа. Себастиан запали фенера отново и тръгна напред. Калта покриваше ботушите ни и плискаше по прасците ни.
Стигнахме до голямата дървена врата на параклиса. Тя не беше заключена, но пантите й бяха ръждясали и износени и трябваше да се напънем, за да я отворим.
Вътре беше неестествено студено, много повече, отколкото в бруленото от вятъра гробище. По стените трепкаха сенки и се виждаха кратки цветни проблясъци, когато лунната светлина меко се просмукваше през разноцветните стъкла на прозорците на главния кораб. Цареше пълна тишина, като се изключи нашият тропот по плочите на пода. Тогава чухме слабо щракване, последвано от потропване. Останахме неподвижни в полумрака и се ослушвахме. След малко тръгнахме бавно към главния кораб на черквата. Беше толкова тъмно, че виждахме само на метър около нас. Стените на параклиса оставаха в сянка. Направихме още няколко крачки и амвонът изплува от мрака — грозен каменен блок. Зад него се издигаше голямо резбовано разпятие.
Звукът се чу отново. Потропване, а после още едно. Започна да се усилва и приближава. Себастиан се обърна с фенера и зърнахме неясна фигура на няколко метра пред нас. Различих само кичур дълга бяла коса и пронизващи черни очи на жълтеникаво лице.
— Добре дошли — каза мъжът дрезгаво.
Себастиан беше на крачка пред мен и го видях да рухва, след като някакъв тежък предмет се люшна към него от мрака. Смаян, аз пристъпих да хвана своя приятел, но щом се наведох, почувствах въздушно течение и свистенето на нещо тежко, което премина край ухото ми. После ужасна болка прониза главата ми. Зърнах лицето на възрастен мъж и почти прозрачната му коса, след това подът се повдигна към мен, краката ми се подгънаха и ме обгърна мрак.
9.
Степни, събота, 4 юни, 9:05 вечерта
Закачулената фигура носеше черен метален куфар с размерите на голяма кутия за камера. Движеше се бързо по тихия празен коридор, докато не стигна контролния панел на университетската система за видеонаблюдение. Сряза кабелите и затвори капака. На рецепцията и в помещението в мазето на главната административна сграда мониторите за наблюдение станаха сини.
След като стигна бързо до стълбището, нарушителят започна да взима стъпалата по три наведнъж. На четвъртия етаж беше останал без дъх, затова спря за малко и се наведе напред, подпирайки се на коленете си. Отвори вратата към друг тесен коридор. Табела на стената съобщаваше, че това е факултетът по растителна биотехнология при колежа „Куин Мери“.
Вратата с мрежа на прозореца беше заключена, а до нея имаше клавиатура. С ръка в латексова ръкавица човекът набра кода, за който през деня беше платил добри пари. Чу се успокоително щракване и той бутна вратата. Бледа светлина падаше от лампите за нощно осветление по тавана. Редиците метални работни маси, газовите горелки, мивките и рафтове с химикали едва се различаваха. В единия край на голямата лаборатория имаше комплект шкафове, които стигаха до тавана. До тях стоеше газов шкаф, а дебелата му врата с подсилено стъкло беше заключена. В другия край имаше прозорец, от който се виждаше малко помещение, наблъскано с растения. Листата им опираха в стъклото.