Себастиан се отпусна с облекчение на своя стол и аз също почувствах как тежко бреме се вдига от раменете ми.
Старецът стана от мястото си и се приближи към нас.
— А сега може би трябва да спрем да губим скъпоценно време — каза той. — Трябва да се научите какво да правите с това. — Той вдигна пръстена, който Белармино ни беше дал.
13.
Степни, неделя, 5 юни, на обяд
„Ла Долче Вита“, италианският ресторант на Майл Енд Роуд беше във всяко отношение клишето, което името му внушаваше. Собственост на Джовани Контадино, бивш търговски директор от Милано, преселил се в Лондон преди десетилетие, той беше украсен с много шарени тапети и също толкова крещящ килим. Голям, но евтин на вид полилей висеше от тавана, хвърляйки изненадващо бледа светлина. Храната обаче беше добра, а обслужването — на ниво.
В този потискащо горещ следобед всички прозорци на ресторанта бяха отворени и няколко преносими вентилатора правеха всичко възможно, за да обуздаят задушаващата жега. Задаваше се буря.
В 12:45 служителите от „Рейнър и партньор“ се бяха събрали на бара. Това беше годишното им събиране и собственикът на компанията, Макс Рейнър, черпеше всички. Бурята се разрази внезапно и дъждът заплющя като из ведро. Келнерите хукнаха да затварят прозорците.
Тим Мидълтън закъсняваше с петнайсет минути. Той вкара в паркинга червената си кола „Морис Геръдж“, излезе, отвори огромен чадър „Ралф Лорен“ и хукна към ресторанта. Изглеждаше елегантен с красиво ушития костюм „Озвалд Ботенг“, тъмносивите мокасини от телешка кожа и ризата с цветни шарки. Точно се готвеше да отвори вратата, когато забеляза една двойка в коридора към трапезарията. Жената беше слаба, с чуплива кестенява коса. Бялата й рокля в стила на 50-те подчертаваше големите гърди и тънката й талия. Партньорът й беше висок мъж, поне двайсет години по-възрастен от нея. Челюстта му беше масивна, а слепоочията му бяха почнали да посивяват. Младата жена го беше хванала под ръка. Мидълтън спря рязко и точно се готвеше да се обърне, когато жената го забеляза.
— Ей, Тим — каза тя и се притисна към партньора си.
— Софи — отговори той спокойно.
Настъпи неловко мълчание и Тим Мидълтън каза:
— Моля да ме извините.
Софи му препречи пътя и Мидълтън я погледна презрително.
— Винаги си бил бързак, нали, Тим?
Мъжът до Софи се засмя и каза:
— Ах, този Тим.
Мидълтън не му обърна внимание.
— Не познаваш Маркъс, нали? — бързо каза Софи. Очите й проблясваха и се стрелкаха между двамата мъже.
Мидълтън удостои Маркъс с едно от най-недоловимите кимвания.
— Очарован съм, но закъснявам и трябва да бързам.
— Жалък кретен — подхвърли Софи, поклащайки глава.
Тим я изгледа яростно.
— Класна както винаги, а, Софи?
Маркъс направи крачка към него, но Софи го задържа. Мидълтън се усмихна презрително, помаха им, оправи предницата на сакото си и тръгна към масата на Рейнър. Неколцина от служителите на фирмата вече бяха насядали по местата си и наблюдаваха сцената с интерес. Мидълтън направи всичко възможно да не обръща внимание на Джовани Контадино, който също беше наблюдавал спречкването. Ресторантьорът отведе Софи и Маркъс по тесен коридор в малко частно сепаре, а Мидълтън започна да разказва виц на една от секретарките.
В два часа по-голямата част от компанията беше развеселена от изобилните количества фраскати, а гладът им беше задоволен с най-добрата пица, паста и чеснови хлебчета в цял Лондон.
След като преди четири години стана партньор, Мидълтън произнасяше кратка реч на тези ежегодни срещи. Припомняше с чувство за хумор върховете и спадовете през годината, шегуваше се с началника и смущаваше младшите служители. Сега се чувстваше малко зле, след като беше изпил повече от своя дял фраскати, както и три уискита, преди да излезе от апартамента си, но се изправи и прекара пръсти през светлокестенявата си коса. Макс Рейнър направи едно шеговито въведение, потупа Мидълтън по гърба и се върна на мястото си.
— Винаги е удоволствие — започна той — да се говори за възходящия път на „Рейнър и партньор“. И аз наистина трябва да бъда откровен и да кажа, че това до голяма степен е така, благодарение на споменатия по-горе „партньор“. — Той замълча и огледа принудените усмивки на своите колеги. — Това движение нагоре продължи въпреки определени… нека кажем… гафове, извършени през последните дванайсет… — Той спря, затвори очи и леко се олюля.