След това беше времето, когато с Джийн идваха в Лондон и стояха на брега, наслаждавайки се на гледката. По-близки бяха времената, когато водеха децата тук. Обикновено завършваха деня на бреговете на Темза и се възхищаваха на гледката от моста „Ватерло“, на Ситито, на „Сейнт Пол“ — сградата, която някога се е издигала над всички, а сега приличаше на умислена квачка, заобиколена от своите постмодерни пиленца.
Когато се върна при лабораторията, показа картата си на рецепцията и взе асансьора до втория етаж. От охраната се бяха обадили и д-р Нюман се появи в преддверието, за да го посрещне. Носеше безупречно бяла престилка.
— Господин главен инспектор, благодаря, че дойдохте.
— Няма за какво. Съобщението подсказваше добра новина, затова аз трябва да благодаря.
Тя го поведе през летящите врати в дъното към огромно помещение. Високите прозорци гледаха към улицата. Таванът беше висок и покрит с дълги флуоресцентни тръби. Вътре беше пълно с редици метални работни маси, покрити със стъкленици и уреди. В дъното един дълъг плот се простираше под прозорците. На него бяха подредени десетина монитора. Пред тях седяха служители на лабораторията.
Пендрагън последва д-р Нюман през плъзгаща се стъклена врата в по-малко помещение. То приличаше на скъпа модерна кухня. По протежение на стената вървеше плот от неръждаема стомана, в средата имаше правоъгълна работна маса, а до стената вляво стояха две компютърни маси със съответните машини, купчини хартия и подвижни лампи.
— Още се опитваме да намерим хубава ДНК — проба — каза д-р Нюман, докато прекосяваше безукорно чистия, покрит с плочки под. — Засега още нищо, няма и необичайни отпечатъци. — Тя се отпусна на металния стол пред единия компютър и покани Пендрагън да седне на стола до нея. На лавицата имаше чинийка с три буци изсъхнала кал. До нея лежеше черно-бяла снимка. Нюман я подаде на Пендрагън, който се извъртя леко на стола си, за да я разгледа.
— Това е увеличено изображение на отпечатъка от стъпка, който намерихме на пътеката под кухненския прозорец на Тони Кетъридж — обясни д-р Нюман. — Той е само частичен, може би 75 процента от целия отпечатък, но е достатъчен, за да ни даде ясна представа за обувките, които е носил убиецът.
Пендрагън се вгледа внимателно в снимката.
— Има много странен вид.
— Така е. Ако беше оставена от цяла обувка, щеше да има много по-широк профил и в калта щяха да останат следи от грайфера на подметката. В тази проба няма никакви шарки. Един бос крак щеше да е също толкова издайнически, но и това не е.
— Каква обувка оставя подобна следа? — попита Пендрагън, като вдигна поглед от снимката и го впери в пробите от калта.
— Бих казала, много деликатна обувка.
Пендрагън замълча и отново се вторачи в снимката.
— Значи смяташ, че става дума за пантофи или нещо подобно?
— Да.
— Не може ли следата да е от Пам Кетъридж?
— Твърде голяма е.
— Ами Тони Кетъридж? Докато е поливал градината.
— И на мен ми хрумна, но проверих. Той има изненадващо малки крака за човек с неговите размери — четирийсети номер, а тези отпечатъци са номер четирийсет и четири.
— Чакай да си изясня нещата — каза Пендрагън. — Твърдиш, че който е убил Тони Кетъридж, е носил пантофи номер четирийсет и четири?
Д-р Нюман облегна лакти на плота, отпусна брадичка на преплетените си пръсти и се загледа в безукорната метална повърхност. След това, накланяйки глава на една страна, каза:
— Не мисли, че не съм обмислила всички възможности. Дори си представих как някой от съседите е прескочил оградата, за да извърши убийството. Може би става дума за любовен триъгълник с прекрасната Пам.
Пендрагън не можа да се сдържи и се засмя.
— Обаче нещата стават още по-необичайни, защото профилът на отпечатъка не е от обикновен пантоф, каквито носиш вкъщи, за да си починат краката ти. Има формата на луксозна пантофка.
— Луксозна пантофка?
— Да, официална пантофка, нещо много изящно. Вероятно за театър и приеми.
Пендрагън я изгледа смаяно.
— Като използвах микроскоп с висока резолюция, открих това. — Тя отведе Пендрагън до една работна маса, върху която стоеше много голям микроскоп с огромни, прилични на бинокъл окуляри. — Хвърли един поглед — покани го тя и му показа как да използва окулярите.