— Антъни, разбирам страховете ти, но трябва да тръгваме.
— Къде?
— Забрави ли, че със Себастиан трябваше да се срещнем с братята Пърч? Знаеш ли нещо за моята задача?
— Себастиан? Не го обичам. Той е груб към моята господарка, но тя го победи. Ха-ха!
Докато Антъни говореше за моя мъртъв приятел, отново усетих болката от загубата. Бълвоч се надигна в устата ми и за пръв път осъзнах колко задушаващо горещо е в тази дупка.
— Знаеш ли някакъв начин за излизане оттук? — попитах аз, като принудих Антъни да ме погледне в очите. За миг неговите някак се избистриха.
— Знам — отговори той. — Да, знам. Ела.
Промъкна се покрай мен и телесната му миризма отново ме блъсна, предизвиквайки нов пристъп на гадене. Антъни се наведе до малка пролука в задната стена на скривалището и тя поддаде. След като се промуши през нея, той изчезна в мрака. Аз направих крачка напред и се промъкнах след него.
Озовах се в тесен влажен тунел. Вонеше на студена земя и плесен. Почувствах нечие докосване по рамото ми и подскочих толкова, че си ударих главата в тавана.
— Оттук — чу се гласът на Антъни.
Единствената светлина в тунела идваше от тясна цепнатина, която се намираше право пред нас. Тръгнахме към нея. Нещо хрущеше под краката ни. Не исках да мисля за това и подканих Антъни да вървим. Светлината стана по-силна и скоро се озовахме в края на тунела, пред една стена. Тя беше мокра и хлъзгава, но между камъните имаше малки отвори, достатъчни да поемат вкочанените ни пръсти и носовете на обувките ни. На върха видях падаща врата, вдигната нагоре. Антъни отново поведе, изкачвайки се по стената с пъргавината на маймуна. Аз се изкатерих значително по-бавно и с много повече безпокойство. Когато наближих последните няколко цепнатини, Антъни беше стигнал целта. Наведе се в шахтата и ми подаде ръка, за да ми помогне да изляза.
Падащата врата се отваряше към малко помещение. Един-единствен прозорец високо на стената беше източникът на светлината, която бяхме видели в тунела. Стаята беше празна, като се изключи старият дървен нар в единия ъгъл. Паяжини висяха от тавана, а плесента по стените се издигаше на височината на кръста. Аз се прехвърлих в стаята и видях една затворена врата вдясно. Отидох до нея, залепих ухо на малката цепнатина, където вратата и касата се срещаха, и се заслушах напрегнато. Не можах да чуя нищо, опитах вратата и тя се отвори навън.
Намирахме се в тясна улица. Снежинки започнаха да падат по лицето ми и аз усетих хапещия вятър, който фучеше между сградите като в комин. На две крачки пред нас се издигаше тухлена стена. Погледнах наляво — там уличката изчезваше в мрака. Отдясно видях добре осветено кръстовище. Мина каруца, пълна с хора. Всички бяха весели и си подаваха някакво голямо плоско шише. Една блудница, с дълбоко изрязан корсаж и разпуснати дълги коси, изпищя от смях и падна назад в каруцата, безсрамно вирвайки крака.
Аз се обърнах към Антъни.
— А сега накъде? Можеш ли да ме заведеш при братята Пърч?
— Не ги обичам — отговори той, избягвайки погледа ми.
— Антъни, няма нужда да говориш с тях. Само ме заведи.
— Отче, те ще ти изядат главата.
Аз му се усмихнах мило и поставих ръка на рамото му.
— Антъни, не се страхувай за мен. Трябва да намеря братята. Моята мисия е крайно важна. Божията воля е да намеря братята Пърч и да потърся тяхната помощ. Разбираш ли?
Той кимна бавно.
— Да, отче Джон, разбирам — каза той. — Нашата мисия. — И изпъна гръб. — Аз ще отговоря на призива Господен. Да, ще го направя. Ще го направя. Братята ще са в театъра. Да, сигурно ще бъдат там.
— Театъра?
— „Орелът“. Театър „Орелът“. Всичко това е игра, нали разбираш. Моята господарка Ан ми каза. Хората се преструват, че са други люде. Пеят песни там и се обличат в други дрехи. Много е весело. — Той ме погледна, а очите му бяха бистри от внезапното вълнение. След това, без да каже нищо повече, пое надолу по уличката.
Аз го спрях.
— Робата ти.
Той погледна голямата бяла одежда и послушно я свали през главата.
На не повече от трийсет метра от подземния параклис и ужасите, на които бяхме станали свидетели там, вече бяхме сред тълпата. Почувствах се в безопасност за първи път, откакто бяхме пристигнали в Лондон. Издърпах шала на лицето си и държах главата си наведена. Бяхме излезли на голям площад. Едната му страна беше заета от пазар, където по сергиите се продаваше смайващо разнообразие от стоки. Имаше сергии с риба и такива, на които се издигаха пирамиди от ябълки и лешници. Отстрани видях сергия, на която бяха подредени дървени играчки: пумпали и ярко боядисани войници. Един търговец хвалеше броениците си с дървени зърна, а на метър и нещо от него друг високо подканваше възможните клиенти да пипнат, за да усетят качеството на коприната, която беше изложил на една паянтова маса.