Минахме бързо покрай сергиите и се вмъкнахме в друг пасаж. Той беше покрит с девствен сняг, който проблясваше на лунната светлина. Достраша ме и подканих Антъни да побърза, преди някой да изскочи и да ни пререже гърлата.
Скоро стигнахме друго оживено кръстовище.
Тук сякаш всички се движеха в една посока — към реката. Смесихме се с тълпата. По едно време завихме наляво и видях театъра точно пред нас. Той се издигаше над порутените жилищни сгради, които го заобикаляха, а точно зад него се виждаше сребристата Темза.
Бях виждал театър „Орелът“ от северния бряг на реката, когато живеех в града, но макар тези позорища да бяха много популярни сред лондончаните от всички класи, никога не се изкуших да вляза. Разбира се, пуританите мразят всякакви форми на маскарад. Това беше част от тяхното сурово и ограничително разбиране за живота. Аз също не се чувствах много добре с тази нова лудост по театъра. Струваше ми се, че има по-печеливши пътища, които човек да следва. Вместо да се преструва на някой друг, може да му е от по-голяма полза да подобри онова, което е. Но макар че бях така скептично настроен към театъра, когато го видях от толкова близо, пулсът ми се ускори.
Приличаше на огромен барабан и се издигаше на шест етажа. Червен флаг се вееше на кулата зад района на сцената. Знаех, че това означава, че пиесата е „историческа“. После видях над входа голямо парче плат, на което бе нарисуван персийски воин и беше изписано заглавието: „Тамерлан“6.
Пиесата вече беше започнала. Чувахме музика, гласове и дори топовен гръм. Около стените на театъра бяха наредени още сергии. Те продаваха храна и напитки, но оживлението преди началото на представлението беше минало и мнозина от продавачите си почиваха преди блъсканицата след края му. Зад сергиите се виждаха канавки, изкопани в твърдата земя. Един клиент си вдигаше панталоните, а прислужникът хвърли пръст върху изпражнението, облегна се на лопатата, избърса се с ръкава на мръсната си туника и въздъхна.
С Антъни се гмурнахме сред закъснелите зрители пред театъра, промъкнахме се вътре и платих входа от едно пени за всеки от нас. Предполагаше се, че ще поемем към задната част на партера, защото моите пенита ни осигуряваха места сред простолюдието, но ние не бяхме тук, за да се забавляваме. Тръгнахме по един извиващ се коридор, който се простираше по обиколката на сградата. Стигнахме до извита стълба, която се изкачваше до последния етаж на галерията и имаше площадки, които водеха към всеки от етажите преди това.
Не бях сигурен по кой път да поема, но знаех, че трябва да намерим някого, който работеше тук или поне познаваше собственика. След като стигнахме на втория етаж, поведох Антъни покрай задната стена на галерията. Тук беше претъпкано с по-заможни граждани, които си бяха донесли провизии, пиеха вино и се шегуваха, като рядко обръщаха внимание на представлението. Оттук можехме да виждаме сцената. Тя беше осветена от половин дузина факли, като за фон служеха пищни червени и златисти завеси. На сцената се беше струпала малка група артисти, облечени в дрехи от фини тъкани. Между тях стоеше персийски пълководец с изваден извит меч. Той имаше зло лице, заострена брада и почернени очи. Приличаше на въплътения дявол. Аз дръпнах Антъни назад и тръгнахме надолу по тясната пътека зад зрителските места.
След няколко минути се озовахме зад самата сцена. През една цепнатина в декорите се виждаше публиката. Мнозина в дъното на партера бяха погълнати от драмата, която се разиграваше пред тях. Аз се обърнах и забелязах врата вдясно от нас. Бутнах я и пристъпих в малко помещение без прозорци. До една маса с гръб към нас седеше мъж. Успях да зърна блясъка на монети и дървени кутии като онези, които се използваха за събиране на входната такса. Мъжът се обърна рязко и посегна към камата си. Аз вдигнах ръце, а Антъни се сви зад мен.
Мъжът ни гледаше гневно.
— Какво искате? — Той се изправи, а ръката му остана близо до оръжието.