Обърнах се и точно се готвех да отстъпя, когато Антъни направи крачка напред и каза тихо:
— Бенджамин.
Мъжът откъсна втренчения си поглед от мен, погледна Антъни и разцъфна в беззъба усмивка. Отпусна тежката си ръка върху костеливото му рамо и издаде ниско гъргорене. Едва тогава обърнах внимание колко отпусната е устата му, и осъзнах, че езикът на този гигант е отрязан.
— Той не може да говори — бързо обясни Антъни.
— Дяволите отрязаха езика му, защото критикуваше новата църква.
— Кой е той?
— Бенджамин охранява братята — обясни Антъни. — Той е мой приятел.
— А защо не ми каза по-рано — озъбих му се аз. Звярът, който още се усмихваше на Антъни, обърна яростни очи към мен. Свали ръката си от рамото на момчето и пръстите му се свиха в юмрук.
— Не — каза меко Антъни и бутна надолу ръката му, — той е приятел.
— Можеш ли да ни заведеш при братята? — попитах, без да изпускам от очи огромния пестник.
Бенджамин ме огледа подозрително, след това издаде нисък гърлен звук.
— Трябва да говоря с тях. Става дума за нещо много спешно.
Бенджамин се втренчи в мен с големите си като на дете очи, след това вдигна рамене, обърна се и отвори вратата към някакво тъмно помещение. Бутна ме да вляза първи. Аз пристъпих вътре и една силна ръка ме стисна за врата. Почувствах студена стомана на гърлото си и се опитах да говоря, но моят нападател ме стискаше като менгеме. Вдигнах ръце, но това предизвика само засилване на хватката. Бях повдигнат във въздуха и запратен през помещението. Антъни се стовари до мен и започна да хленчи.
Надигнах се и му помогнах да стане. Намирахме се в малко помещение, чиито стени бяха драпирани с ярко оцветена коприна. От тавана висеше голям полилей, на който бяха закрепени бели свещи. Каменният под беше покрит с разкошен шарен килим.
На няколко крачки пред нас, на тапициран с кадифе диван лежеше невероятно тлъст плешив мъж, облечен в пурпурна коприна. Жабото му беше светлолилаво и беше гримиран като артист — с яркочервен руж на бузите и тъмни сенки около малките черни очи. Той се усмихна и цялото му лице смешно се набръчка. От двете му страни лежаха две полуголи момчета с бледа кожа. Но най-необикновеното нещо в тлъстия мъж беше приспособлението, което стърчеше от устата му — дълга тънка тръбичка с нещо като луковица в долния край. Той смучеше от тесния край и дим се дигаше от подобието на луковица. Миризмата не приличаше на нищо, което познавах. Тя задраска по гърлото ми и без да искам, се закашлях.
— Е, какво имаме тук? — попита мъжът, след като извади приспособлението от устата си. Гласът му беше писклив и женствен. Той гледаше зад нас — към двамата мъже, които ни бяха вмъкнали толкова непристойно в помещението. Бенджамин се изстъпи между тях, издаде странен звук от дълбините на гърлото си и мъжът на дивана ни огледа внимателно.
— Приятели ли, Бенджамин? — поклати той глава. — Наистина ли? Ех, какво прекрасно и рядко нещо. — Той махна с ръка, докато говореше, и аз забелязах, че носи твърде много бижута: на всеки пръст имаше голям златен пръстен, а на китката — дебела гривна със скъпоценни камъни. — Как се казваш? — попита ме той.
— Аз съм Джон Алън — отговорих аз.
— И как мога да ти помогна, господин Алън?
Чух как единият от мъжете зад нас се засмя. Антъни се вкопчи в ръката ми.
— Търся Едмънд и Едуард Пърч. Казаха ми, че тази вечер ще са тук.
— Така ли? И каква работа имате с тези господа?
Направих пауза, преди да попитам:
— Ти ли си един от братята?
— Не отговори на въпроса ми… приятелю.
— Аз съм търговец, пристигнах в Лондон по работа тази сутрин, с моя приятел Себастиан Маунтджой. Ако си един от братята, ще си чул за нашето пристигане.
— Може би съм чул — отговори мъжът, лека язвителна усмивка играеше на лицето му. — Каква е вашата търговия?