— Тук правим скъпи чаши — обясни Грегсън. — Най-вече винени. Но приемаме и външни поръчки за фигурки и вази. Ние сме бутиков производител. Годишно правим само няколко хиляди ръчно изработени предмета.
— Колко служители имате? — попита Търнър, когато свърнаха в ограден със стъкла проход, който вървеше по края на леярната, далеч от пещта.
— Четиринайсет — отговори Грегсън. — Включително администрацията и шофьорите. Имаме трима майстори стъклари. Онзи човек там е Том Кенъли, почти звезда в нашия бранш. А мъжът, който върти приличното на меласа вещество, е Франческо Доналти. Един от най-добрите оцветители в този занаят. Работи от десет години за „Мурано“ и сме щастливи, че е при нас.
Стигнаха до врата, на която имаше табела: „Химически склад. Само за служители с разрешение“. Помещението беше малко, квадратно и без прозорци, пресечено нашир и длъж с метални стелажи, а в средата стоеше проста дървена маса. Мъж с бял гащеризон седеше пред екрана на компютър, но стана, когато Грегсън влезе.
— Алек, къде е Даниъл? — попита го Грегсън. — Даниъл Бийти е нашият склададжия — добави той като се обърна към двамата полицаи. — Това е Алек, който ни помага два дни седмично. Това са главен инспектор Пендрагън и сержант Търнър. Мислят, че може би доставяме арсеник на неподходящи хора.
Алек беше на двайсетина години, носеше очила с дебели рамки и имаше мазна коса, сресана на път.
— А-а-арсеник? — заекна той. — Ние не го и-използваме толкова много.
— Няма нужда да е много, за да убие някого — обади се Пендрагън.
Алек се изчерви.
— А, да. Така е, сър.
— Къде е Даниъл? — нетърпеливо повтори Грегсън.
— И-и-излезе за к-к-късен о-о-обяд.
Грегсън си погледна часовника и въздъхна.
— Добре, Алек, можеш ли да потвърдиш пред тези господа, че не е изчезнал нито грам от арсеника?
— Да. И-и-скам да к-к-кажа — н-н-не.
— Погледнете, инспекторе — покани го Грегсън и посочи кутията със закалено стъкло и цифрова ключалка. Вътре имаше сбирка малки кафяви бутилки. На кутията бе залепен етикет: „Опасно — контролирани вещества. Бъдете особено внимателни. Да се използва само от служители с разрешение: Опасни химикали, равнище 2“. — Тук съхраняваме най-опасните химикали. Арсен триоксид не е само отрова, но има и силно канцерогенно действие. Само Даниъл знае комбинацията. Разбира се, и аз.
— Можем ли да хвърлим едно око на инвентарната ви книга? — попита Търнър.
— За бога, човече!
— Трябва да е лесно, нали, господин Грегсън? Сигурно е електронна — настоя Пендрагън.
— Да, добре. Алек, би ли отворил файловете?
Младият склададжия затрака по клавиатурата и отвори нужните документи. Грегсън го избута настрани и зае мястото му пред екрана.
— Ето — кимна той. — През март получихме доставка от петдесет килограма арсен триоксид от Тулуза. Както Алек каза, използваме сравнително малко количество. Висококачественото стъкло не съдържа толкова арсеник, колкото евтиното. Ето ежедневната употреба от април до май. Получихме втора доставка на двайсет и трети май. Погледнете сами. Всичко е заведено.
Известно време Търнър изучава цифрите, после кимна на шефа си.
— Господин Грегсън, благодарим ви. Повече няма да ви безпокоим — обеща Пендрагън.
Грегсън ги изпрати до главния вход на сградата.
— Радвам се, че не можахме да ви помогнем повече. Нали разбирате какво имам предвид — каза той, докато затваряше вратата.
— Мил човек — подхвърли Търнър, докато пресичаха малкия паркинг.
— Главен инспектор Пендрагън?
Двамата полицаи спряха едновременно. Секретарката на стъкларската фирма крачеше към тях и все поглеждаше през рамо.
— Трябва да бързам — изсъска тя. — Зная защо сте тук. Имаше обир. Преди две седмици. Него го нямаше. Беше на една от луксозните си почивки.