— Става дума за господин Грегсън, така ли? — попита Търнър.
— Защо никой не е съобщил в полицията?
— Направихме го. Аз се обадих в полицейския участък на „Лаймхаус“ на двайсет и трети май.
— И сметнахте, че не бива да казвате на началника си? — попита Търнър.
— Гений ли се родихте, или трябваше да работите по въпроса? — Сержантът не знаеше какво да каже. — Алек е мой син. Той е… много е умен, но има проблеми. Грегсън смята, че е бавноразвиващ се. Даде му работата само за да ми запуши устата. О, сержант, не ме гледайте толкова стреснато — каза тя и се ухили. — Жени като мен се научават да използват всяко оръжие в арсенала си. — Тя отново погледна през рамо. — Дан ни прикри и всички дадохме по някоя лира, за да поправим ключалката. Тя беше разбита. Вижте, трябва да тръгвам.
Пендрагън я хвана за лакътя.
— Извинете, но как се казвате?
— Лидия. Лидия Дарлингхърст.
— Лидия, малко съм объркан. Влезли са с взлом… кога… на двайсет и четвърти?
— Да.
— И са взели само малко арсен триоксид?
— Да.
— Колко горе-долу?
— Едно малко бурканче от сто грама.
— Ще трябва да проверим в „Лаймстоун“.
— Да, инспекторе, проверете. Аз не съм лъжкиня. — Тя отново стрелна поглед през рамо и се вторачи в Пендрагън. — Нали ще си мълчите за това? Вие си получихте информацията. Ако това копеле научи…
Пендрагън кимна и пусна лакътя й. Без да каже дума повече, тя се затича обратно към сградата.
— „О, каква преплетена мрежа плетем“7 — каза Пендрагън, отваряйки вратата на патрулката.
Главният инспектор пристигна в стаята за инструктаж десет минути преди останалите. Донесе си прясно кафе от любимата му боливийска смеска и се зае да прочете за семейство Борджия в Уикипедия. Първи от екипа пристигна Джес Търнър.
— Не трябва да сваляш музика през работно време, шефе — каза той, когато видя Пендрагън пред компютъра.
— Ще запомня това, сержант.
— Какво търсиш?
— Взимам пример от теб и търся информация за семейство Борджия. Нали си спомняш, че ги споменах, след като се видях с професор Стоукс? За неговата теория, че някога този епископски пръстен е бил тяхна собственост?
— Да, спомням си. И какво?
Пендрагън въздъхна и се облегна на стола, като държеше чашата с кафе над кръстосаните си крака.
— Той не е бил собственост просто на някое семейство. Борджиите са…
Търнър го гледаше с празен поглед.
— Боже мили, защо си правя труда да плащам данъци? Не е останало нищо от образователната система! Борджиите са една от най-прословутите фамилии в историята и върхът на тяхното влияние е през петнайсети век. Главата на семейството, Родриго Борджия, става папа Александър VI. Негов син е Чезаре Борджия… Нещо просветва ли ти? Не? Естествено! Той е онова, което сега бихме нарекли военачалник, и бил много порочен. Фактически Борджиите са нещо като ренесансова мафия. Много богати и ужасно, ужасно неприятни. А дъщерята на папата, сестрата на Чезаре, Лукреция, е може би най-лошата от тях: разглезена, жестока, нимфоманка и убийца…
Търнър изведнъж доби заинтересуван вид.
— Като ренесансова психарка в стил Парис Хилтън?
— Парис коя?
— Шегуваш ли се? — Търнър го стрелна с невярващ поглед.
Мобилният телефон на Пендрагън започна да звъни.
— Главен инспектор Пендрагън?
— А, добър вечер, доктор Нюман…
— Предавам телефона на професор Стоукс.
— О, да, трябваше да ти се обадя. Съжалявам, забравих.
— Той твърди, че си му казал да вземе проби от скелета?
— Не съм казвал подобно нещо — отговори Пендрагън и направи гримаса на Търнър. Междувременно сержант Маклиби и инспектор Роб Грант влязоха и седнаха.
— Но той…
— Доктор Нюман, професор Стоукс ни беше много полезен и има интересни идеи за скелета. Той попита дали можем да му дадем назаем една от костите. Мисля, че я нарече…
— Проксимална фаланга. Да, знам.
— Има ли някаква особена пречка да не му позволите да хвърли едно око?
От другата страна на линията настъпи тишина.
— Нали имате останалата част от скелета? — добави обнадежден Пендрагън.
— Добре, господин главен инспектор — каза д-р Нюман с най-хладния си официален глас. След това добави с малко по-човешки тон: — Като лична услуга за теб. Този професор Стоукс може да вземе костта за двайсет и четири часа. Така добре ли е?